автор: esenna

Въло,
Това е последното, което ти пиша през общият ни трийсетгодишен живот. Когато четеш това, ние с Радина ще сме много далеко от тук. Винаги съм била честна с теб, никога не съм те лъгала, обещавам ти, че тя, ако пожелае ще те потърси някога – кога – не знам, тя ще си реши, вече е млада жена.

Въло, реших, че след толкова дни и нощи на скандали, сълзи, плесници, заключвания, ракии, махмурлуци, изневери и какво ли още не, с които ме засипа през целия ни живот, добре е да знаеш една важна истина. Но преди това бих искала да ти кажа, че двата месеца, в които се запознахме и ти ме ухажваше, и ме обичаше, бяха единствените щастливи за мен дни с теб. Защото ти беше първият мъж в моя живот. Никога не разбрах какво се случи, че откакто прекрачих прага на твоята къща, ти се промени и същата, първата ни вечер, вече женени, изядох първата си плесница от теб. Ей така – без нищо. Само ти прошепнах :”Мили” и шамара иззвънтя. Не искам да си спомням тази наша първа нощ, това не може да бъде дори лош спомен, това е някакво изтезание, което може да почерни душата на всяка жена. Затова побързах да го изтрия още докато ти хъркаше до мен и ме заливаше с алкохолни изпарения. Сутринта се гледах в огледалото – подутите ми от плач клепачи, синята ми буза, ме правеха неузнаваема. Тогава не знаех какво ме чака. Когато си изпи първото кафе за деня, ме погледна сърдито и промънка, че май си попрекалил снощи, но то пък и си омешал ракиите и виното, бирите, и там, с вашата тайфа това си било традиция когато някой се зажени. Това беше твоето извинение. Не разбрах кое точно било традиция във вашата тайфа – да се напие младоженеца за първата си брачна нощ или да шамаросва жена си без причина. Но няма значение – така започна моето ходене по съпружеските мъки – като нестинарка бях, всяка вечер трябваше да има салата и ракия, пуста да опустее ракията ти, намразих всички салати на света, това, ако не направех, ако ще и милиони да бях спечелила от тото, нямаше да забележиш, щеше да ме изгледаш с оня твой черен заканителен поглед и после… дори и не помислях за после. А то това – „послето” – идваше след като изпиеш ракията, всяка вечер по една малка бутилка – „четвъртинката ми любима” ѝ казваше ти, и после втора, и трета. „Послето” идваше със скандала, че вечерята ти е студена, или безсолна, или прегоряла, или недопечена, и тогава ми започваха да хвърчат шамарите, с които един път ми изби зъб, няколко пъти ми разкървавява носа, цепваше ми веждата или скулата и… ти знаеш какво още, боксьор си, не знаеше силата на удара си. Но аз търпях и нищо не ти казвах, защото имаше и друго „после” – когато си легнеше искаше от мен да бъда любящата те съпруга, а аз едва търпях вонята ти на алкохол, хълцанията ти, паданията от спалнята и пиянското ти хилене… Въло, това продължи всичките трийсет години… Ходеше по жени, пилееше пари, запиваше се, биеше де кого свариш. „ Пак се е овълчил Въло” – така казваха хората за теб!
И тогава, Въло, тогава имах командировка за седмица във Варна. Ти не искаше да ме пускаш, но каквото е писано, нали знаеш, случва се, накрая склони, макар, че дори не ме изпрати до гарата. Там се запознах с Лозан – беше тъжен мъж, с чуплива тъмна коса и светли очи, висок, слаб и някак уморен от живота. Вечерта бях излязла да се разходя – все пак Варна беше мястото, където се случи нашата кратка любов. И се разплаках, да, заплаках на една пейка и започнах да се моля на Господ да ме прибере при себе си, че не мога повече да търпя, от толкова лошотия ръцете ми бяха станали без безчувствени, изтръпнали, сърцето ми беше счупено, чувствах се като изсъхнало дърво. Наревах се на воля. Когато станах да си тръгвам видях Лозан. Гледаше към морето. Минах край него тихо, но той се обърна и ме поздрави с една такава нежно – тъжна усмивка. Запита ме дали вече съм по-добре. Сконфузих се. Кой го е било грижа през тия десет години за мен и пак щях да ревна, но той тръгна с мен към хотела. Разказа ми за работата си, за починалата си съпруга, без която не знае ден ли е или нощ, за самотията, която чакала търпеливо докато приспи децата и го сграбчвала за гърлото и стискала, стискала… Слушах и си мислех кое е по-лошо – да си имаш съпруг, който те пердаши всеки ден и те тормози или да си го прибере оня горе, не можах да си отговоря на този въпрос. Така се сближихме с Лозан и не знам как се случи, но една вечер му разказах как живея с единствения на света човек – хамелеон… да, Въло, разказах му, той беше потресен. Не разбираше защо не съм те напуснала, но как да му обясня, че в нашия край жена не може да напуска мъжа си, това значи, че е лоша жена, трябва да търпи, майка ми не би одобрила това. И тогава Лозан ме целуна – леко, като досег на пеперудено крило беше целувката му. Тази нощ станах негова. Да, Въло, никога не съм ти изневерявала освен онази нощ. Разделихме се на другия ден, той ми каза, че винаги ще ме приеме, ако отида при него. Но… след месец разбрах, че съм бременна. Носех детето на Лозан, знаех, че е негово. Дете може да се зачене само от добър човек, само с много нежност и обич! Когато ти казах, ти много се учуди как е станало това дете, но единствено тогава поисках нещо от теб – да отида при мама докато родя детето. Ти се съгласи неохотно. Аз живеех при мама щастлива, че ще си имам бебе, ти вилнееше из градчето, барове, кръчми, жени, идваше понякога обедно време уж да ни видиш. Не разбрах от какво се страхуваше, държеше да се знае, че си грижлив съпруг, макар, че то се виждаше…
И така се роди Радинчето. Това беше радостта и смисъла на живота ми. Знаеш, че до три годинки си я гледах при мама, но ти после ни прибра. Трябваше ти „салата и ракия” вечер, беше се уморил от хойкане, наближаваше ти петдесетата година. Радинчето наистина никога не удари. Признавам ти го. Но аз изяждах понякога по един плесник, ти казваше, че така трябвало – да си знам мястото, да не съм забравяла, само ако посмея…
И ето, вчера ние с Радина заминахме. Много сме далеко, не се опитвай да ни търсиш. Тя знае кой е истинският ѝ баща.
Прощавай, Въло, нищо не съм направила нарочно, просто твоята лошотия ме изпи, не ми остави зрънце радост, глътка въздух не ми остави. Лозан – мисля, че ми беше пратен от оня отгоре. Но това вече са си мои лични неща…
Сбогом, Въло! Не мисли за мен с лошо – спомняй си само хубавите моменти, колкото и малко да са те, повярвай, така животът е по-сладък!
Аз не те целувам, Радина – може би след време…
Сбогом!