автор: Perunika

(или как да си пропилееш приятно деня, по примера на Перуника Майска)

Перуника Майска беше обявила общословесно събрание и докато чакаше думите да пристигнат и да заемат местата си, се разхождаше важно по подиума и се опитваше да гледа строго, както подобава на началство. Думите, от своя страна, не бързаха особено, мъкнеха се на малки групички, бъбреха помежду си и се кискаха, сядаха някъде, почваха да се буткат, ставаха и тръгваха да си търсят друго място, заприказваха се със съседите си, шумоляха, скърцаха и трополяха и изобщо се държаха както подобава на служители, свикани на поредното досадно събрание.
- Тишина! - извика Перуника Майска, почвайки да губи търпение.
Думите се спогледаха с леко недоумение - ако е искала тишина, защо ни е събрала тука? Само думата Тишина, сръчкана от няколко свои синонима, след кратко колебание се надигна и се обади любезно:
- Да? Ако ще започваш изречение с мене, нали знаеш, че е по-добре да ме членуваш? Освен ако няма да правим стихотворение де, тогава може всякак. Мога даже с малка буква да почна, ако искаш.
Перуника я погледна ядно.
- Нищо няма да правим. Това е вътрешно събрание, не е текст за пред публика.
- О... - Тишина само повдигна рамене и си седна обратно на мястото.
Думите се разшумяха отново. Не стига, че ги беше събрала по спешност всичките накуп - а как се събира цял тезаурус в една малка зала с размерите на черепна кутия, - ами дори нямаше да правят нещо за пред хората! Пак щеше да им губи времето с душевните си терзания или със светлите си планове за бъдещето. Само да не й хрумнеше да ги прати да търсят нещо из килерите със спомените й, защото тогава просто нямаше начин да й угодят - каквото и да изровеха от купищата паяжини и вехтории, все не беше вярното, каквото и да й донесяха, тя все си го спомняше другояче.
- Не съм ви събрала тука да ви занимавам с душевните си терзания - обяви Перуника. - Нито със светлите си планове.
По-старите и възвишени думи се размърдаха неспокойно, притеснени от перспективата да газят из сумрачните подземия на паметта и да се разправят с всевъзможни настойчиви призраци, напиращи да излязат на светло, всичките до един убедени, че ако се нагиздят с подходящите думи, ще оживеят и ще смаят света с красотата и мъдростта си. По-разговорните и жаргонни думи, както и невръстните англицизми, нахлузили български представки и наставки, нямаха такива опасения - тях в криптата на възпоменанията нямаше да ги пратят, понеже за нула време щяха да я обърнат на ъндърграунд, докато си чатят с призраците и фотошопират де що спомен докопат. Но и те не бяха много хепи от тоя митинг, дето ги беше събрал тука с разни старчоци, изпълзели от нафталина, плюс цяла кохорта очиларковци, дето се преструваха на нормални думи, ама си бяха чиста проба термини и никакви кепета и цайси не можеха да им прикрият научния произход.
Е, поне шефката беше арабия, пускаше ги чат-пат да поджуркат и те малко насам-натам, други босове не бяха толкова ларж - няма ли те в правописния речник, не мож си показа носа на листа, камо ли пред публика да се фръцкаш. Ама сега нещо се беше натопорчило началството, щеше да им чука сол на главата, сигурно бяха сгафили някъде. Ма то пък като те няма в речника, как да не оплескаш някъде нещо, откъде да се научиш на обноски, като само те подритват по разни форуми и социални серкмета...
- Какво? Тоя па кой е и откъде се пръкна тука?
- Кой, серкмето ли? Той го играе мрежа, нали знаеш.
- Да бе, ама не се ли вижда какъв е дядка, що не си стои при другите старци.
- Остави го, той е от ония, кодошлиите, шефката много си пада по тях. Пуска ги да ходят навсякъде. Придавали ни коно...коло... королит.
- Колорит - поправи го един очиларко наблизо и си намести баретката.
- Нали и аз това казах.
- Ще млъкнете ли най-сетне! - извика Перуника Майска и тропна с крак.
- Тропането с крак е клише - обади се някакъв умник отнякъде.
- Млък! - изкрещя Перуника. - Да не те тропна с крик!
- Това беше по-оригинално - отбеляза същият многознайко. - Обаче доста глупаво.
- Тъкмо затова съм ви събрала тук - възползва се от предоставената й възможност Перуника и побърза да продължи, преди някой да й е взел пак думата. - Забелязвам, че напоследък се движите все на клишета.
Думите се размърдаха смутено.
- Ами така е по-удобно - отвърна някой колебливо.
- И хората ни възприемат по-лесно - допълни друг.
- Нали знаете, че ако карам само на клишета, ще трябва да уволня половината от вас, а останалите ще трамбоват само по няколко утъпкани пътеки и никога повече няма да се срещнат помежду си. Това ли искате?
Думите се спогледаха гузно.
- Не, не.. - чуха се няколко гласа оттук-оттам.
- Освен това - продължи безмилостно началството, - имам вече няколко идеи, които са дошли да ме посетят, но като не могат да си намерят подходящите думи, с които да се облекат за пред хората, накрая ще вземат да си тръгнат. Нали ги знаете колко са взискателни, ако не си харесат думите, изобщо отказват да излязат на сцената. Ето на, вижте я последната ми идея, такова симпатично нещо, но вие й предлагате само разни шаблони и заучени ситуации и тя вече се кани да си ходи.
Думите взеха да разглеждат намусено последната й идея, която се свиваше срамежливо в главата на Перуника и им хвърляше крадешком по някой поглед. Ама то какво да й гледаш на една гола идея, дето две думи няма да си наметне!
- Ние й донесохме цял кош думи, но тя нищо не си хареса - каза някой леко засегнато.
- Защото беше пълен с изтъркани клишета - отвърна строго Перуника.
- Може да са изтъркани, ама хората ги харесват - отвърнаха дръзко няколко общоприети фрази.
- Не ме интересува какво харесват хората, трябва аз да го харесам! - извика Перуника и потърси нещо, което да не е нито крак, нито крик, за да тропне с него, но след като не намери нищо подходящо, се опита да тропне с точката в края на изречението. Ама то колко можеш да тропнеш с една точка, поне да беше многоточие...
Думите се изхилиха насреща й:
- Тебе може да не те интересува какво харесват хората, ама и тях не ги интересува какво харесваш ти.
Което си вярно, вярно си е, призна си наум Перуника и би частичен отбой:
- Не че не ме интересува хорското мнение, знаете, че искам да ви намеря колкото се може по-голяма аудитория, но първо трябва да облечете идеята ми така, че на мен да ми хареса, а после ще ходим да търсим и други хора, на които евентуално да им хареса.
Думите се разшумяха и заоглеждаха наново последната идея на Перуника.
- Не знам, досега такова нещо не сме писали - отрониха няколко от тях колебливо.
- То пък какво ли толкоз сте писали - изтърва се Перуника, но побърза да се поправи: - Това му е интересното, ще е нов... ново предизвикателство - отстъпи тя пред модното клише.
Предизвикателството се ухили доволно, че са го курдисали на толкова важно място, и сръга с лакът братовчед си Чалънджа, който също се беше надигнал от мястото си с надеждата да го изберат него, но сега седна пак намусено върху провисналите си гащи и нахлупи козирката си още по-ниско на врата си. Тимбилдинга и Брейнсторминга вече навсякъде ги пускаха, за Даунлоуда и Ъплоуда да не говорим, а Хаковете и Бъговете си бяха вече направо у дома си тука, само него още го заобикаляха. Понеже имаше местен братовчед, който все го пререждаше. А даже не си приличаха чак толкова, в съвсем различни семантични гнезда бяха расли...
Междувременно думите закимаха с разбиране и взеха да се съвещават помежду си.
- На тая идея ще й отиват повече емоционални описания и лирични отклонения - изказаха се няколко накъдрени лелки, обикновено избутвани в трета глуха.
- И няма как да се мине без драма, тука просто драмата напира отвсякъде - обяви един внушителен кандидат-драматург с шекспирова свита от мрачни епитети и разтърсващи метафори.
- А, не! - отряза ги Перуника. - Никакви лигавщини и барокови трагедии. Знаете, че не обичам гологлави емоции, така че всякакви лирични излияния могат да присъстват в текста само с шапки като ония на конните състезания в Аскот.
- Такива големи?
- Не, такива смешни.
- Тогава никой няма да ги забележи.
- Повярвайте ми, цял свят забелязва шапките в Аскот.
- Имам предвид, че никой няма да забележи лириката под шапките.
- Който има достатъчно вкус, ще я забележи.
Думите се размърмориха недоволно, но знаеха от опит, че нямаше смисъл да се препират по темата - както е известно от памтивека, за вкуса не се спори. Ако поровеха малко из килерите, можеха даже да го кажат на латински. Но така само рискуваха да прогонят и малкото си останали читатели, притежаващи достатъчно вкус, за да оценят изисканата лирика под една смешна шапка с воалетка и изкуствени цветя.
- А що се отнася до драмите - продължи неумолимо Перуника, - не искам никакви блъскания в гърдите и окайвания от съдбата. Това може да е бил много новаторски похват по Омирово време, но след трийсетина века активна употреба ефектът му вече се е поизносил.
- Ако нещо е било в активна употреба трийсетина века, значи е доказало годността си - отбеляза някой от задните редове, явно подкокоросван от невидимата, но винаги присъстваща наоколо Ирония.
Перуника се намръщи.
- И така да е - каза мрачно тя. - Аз вас на тая пързалка няма да ви пускам. Никакви охкания, пъшкания и многострадални Геновеви. Който го е боляло, ще познае болката и от едно трепване на скулата. А който не го е боляло, ако ще и червата да си изсипеш пред него, пак нищо няма да усети.
- Хм...
Думите, особено по-архаичните и високопарните, не изглеждаха убедени. Няколко делнични фрази се опитаха сдържано да възразят:
- Повечето хора, като ги боли, просто крещят. Затова като видят някой да крещи, разбират, че го боли. Ама ако не крещи, а само му потрепва скулата... - Делничните фрази запънаха и потърсиха с поглед помощ от по-витиеватите си събратя.
- Това вече си е висш пилотаж - удариха им едно рамо техническите термини, свикнали да раздават материал за метафори, докато литературно възвишените кръгове още се въртяха на празни обороти и не успяваха да съставят читаво изречение, обясняващо защо потрепващата скула като симптом на болката е неразпознаваем знак за литературно невинните и житейски праволинейни читатели, които в най-добрия случай щяха да я възприемат като някакъв любопитен тик, ако изобщо й обърнеха внимание.
- С такива словесни размотавания няма да съберем читатели - отбеляза Перуника, преглеждайки последните приумици на думите си.
- Ама пък е забавно - ухилиха се думите насреща й.
- Да, забавлявайте се вие, а моята идея ще си виси в главата ми, докато съвсем се отчая и накрая изчезне безследно като толкова много други.
- Не е безследно - обади се някой от килера. - Ние тука имаме списък с всичките ти зарязани идеи, искаш ли да ти го прочетем?
- Да не сте посмели! - извика Перуника и се зае да утешава настоящата си идея, която вече се беше разтреперила, че ще я пратят и нея в тоя списък. Което не беше далече от истината, но пишман писателката не искаше още да й го казва, надяваше се да убеди някак думите да престанат да се бъзикат помежду си и да вземат да облекат идеята в нещо що-годе прилично и ставащо за пред хора.
Думите обаче вече се бяха разсеяли и бяха взели да се разпиляват, някои бяха слезли в барчето за кафе, други се бяха събрали на малки групички и клюкарстваха оживено за новите попълнения в правописния речник, макар никой да не беше сигурен кои са те изобщо, трети играеха на прескочикобила или се каламбуреха по масите, а четвърти се гъделичкаха едни други в очакване да видят дали от цялата работа ще изпадне стихотворение.
Перуника въздъхна и огледа мелето пред себе си. Така ставаше винаги, когато се опитваше да накара думите да свършат нещо. Накрая те пак почваха да правят, каквото си искат, а тя трябваше да търпи прищевките им, защото - така де, какво щеше да прави иначе без думи? Идеята в главата й подсмръкна и се кротна, приготвяйки се за дълго чакане. Още не й се искаше да си тръгва, беше такава хубава идея, с драма в дълбочините и весели вълнички по повърхността, човечна една такава, смешна и мъдра едновременно. Но си нямаше думи и нямаше как да се покаже пред света.
Перуника я погледна с нескрито съжаление, не й се искаше да се разделя с нея, но думите бяха толкова вироглави същества, всичките й опити да ги вкара в някаква рамка обикновено завършваха или с едно голямо нищо, или с едно малко нещо, изтърколило се от рамката навън.
Но което си е вярно, вярно си е - срещите с тях бяха забавни, дори и да бяха безплодни. Ето и сега - идеята й не се беше доближила и с едно изречение до осъществяването си, думите й се бяха разпищолили на пет страници, ухажвайки някаква съвсем друга идея, която въобще не беше за споделяне, но въпреки всичко Перуника бе изпълнена с приятното чувство за добре прахосан ден.