автор: pastirka

Рекичката криволичеше край пътя и отвеждаше мислите на момичето право в селото. Автобусът познаваше добре този път, но се запъхтяваше в завоите. Може би от това, че е вече старичък или защото се чудеше накъде е тръгнало това девойче с пътната си чанта.
Девойчето, седнало самичко на задната седалка, гледаше навън и в душата му се промъкваше лека тъга. Сутринта се раздели с родителите си, осъзнало, че ще живее самичко в това забравено накрай света селце. Но в душата му потрепваше надежда. Кметът беше обещал в телефонния им разговор да намери квартира и любопитството припкаше напред, изпреварвайки уморения автобус.
* * *
До стаята на втория етаж се стигаше по изронени външни стълби. Самотната възрастна хазяйка ги премиташе до скоро от снега, но нямаше сили често да се качва горе. Когато отвори вратата на стаята ѝ, Марина усети мирис на застоял въздух, примесен с нафталин и спомен за живот, превърнал се в ябълков ошав. Двойното желязно легло не помнеше отдавна някой да е лягал на него. Пружината беше увиснала и при всяко обръщане издаваше скърцащ звук, което направи заспиването ѝ трудно.
Сутринта се събуди от лая на кучето в съседния двор и бодрия глас на селските петли. Разбра, че будилникът ѝ е осигурен и припна надолу по стълбите да измие лицето си на чешмата в двора. Хазяйката я покани да закусят, но тя обеща да си хапне от направените за нея мекици като се върне от училището. Беше нетърпелива, затова тръгна по-рано. Посрещна я само високият прегърбен прислужник, който беше измел и сега бършеше праха в учителската стая.
– Ти си новата даскалица, значи! – изтри ръката си в дрехите той и я подаде за поздрав.
После я заведе в стаята на предучилищната група и пожела на оглеждащото се с изучаващ поглед момиче успешен ден. След половин час дечицата започнаха да изпълват стаята. Сядаха на малките си столчета, вперили любопитни си очи в нея и тихичко си шушукаха нещо. Не смееха да пуснат гласчетата си пред новата учителка, защото още не я познаваха и не знаеха добра ли е или ще им се скара.
Вратата се отвори и с едно къдрокосо момиче влезе друго по-малко момченце. Приличаха си, което я накара да си помисли, че е неговото братче. Каката го дръпна притеснено да седне до нея на столчето и то изпусна червената си количка. Марина се наведе да я вземе и му я подаде, като го погали по главичката.
– И ти ли ще бъдеш мой ученик? Колко е хубаво всеки са има по една такава кака и тя да го води сутрин в училище! Ще ми кажеш ли как се казваш?
Детето взе любимата си играчка и каза радостно:
– Ама ние в четвъртък ще боядисваме яйцата за Великден! Баба ми каза така и утре може да не идвам!
– Но после пак ще дойдеш, нали? Ти знаеш ли аз какви хубави приказки разказвам? Като види, че те няма, Педя човек Лакът брада ще ме попита за момченцето, на което още името не знам!
– Той се казва Стоянчо – отвърна вместо братчето си каката, а после се сети да каже и своето име. – Аз съм Петя. Мама ходи сутрин рано на работа в града. Баба е болна, ние затова идваме и двамата в училищната детска градина.
– Чудесно, няма защо да се делите! – Марина прегърна каката, която сякаш се беше почувствала виновна, а Стоянчо погали по късо подстриганата косичка.
После застана с лице към всички деца, седнали на столчетата си в полукръг. Представи им се, разбра как се казва всяко едно от тях и ги попита каква приказка искат да им разкаже. Вдигнатите ръчички се надпреварваха и избутваха една друга, за да минат по-напред.
– Нека аз да кажа, госпожо!
Прозвуча ѝ необичайно да се обръщат към нея така и леко се усмихна. Едно от децата пожела да чуе приказката за Снежната кралица, друго за Червената шапчица, трето за златната ябълка и ламята... Знаеше, че може да събере тези герои в една история и всички много ще се забавляват. Пъхна ръката си в куклата на Педя човек, която извади от чантата си, и заразказва. Беше правила това с нейните племенници и умело навърза и преплете трите сюжета с лекотата на магьосник. Едно от децата дойде по-близо, седна направо на килима и следеше всяко движение на куклата. После се престраши и друго. Стоянчо също се залепи за нея, а когато спря да разказва, се разплака, че приказката е свършила.
– Утре ще ви зарадвам с друга, още по-интересна, деца! А сега ми кажете на какво искате да играем!
– На „Хаджи Димитър“ може ли? - попита някой.
Не беше чувала за такава игра, но реши да научи каква е. Едно от момчетата легна на земята, а три момиченца бързо го наобиколиха. Друго от децата започна да рецитира стихотворението на Ботев. Когато стигна до мястото, където едната от самодивите превързва с билки раните, а другата го пръска с вода студена, третата се спусна да го целуне в устата и всички деца избухнаха в заразителен смях. „Това ли било?“ – едва сдържайки смеха си помисли Марина и видя как останалите „самодиви“ се изредиха да целуват „юнака“ на килима.
На обяд учениците ѝ си тръгнаха за вкъщи, а тя пое към квартирата
с Петя и Стоянчо, разбрала, че са в нейната посока. Навън, легнала
лениво в сянката на училището, ги чакаше една овчарска каракачанка.
Казаха ѝ че това е тяхното куче. То беше толкова голямо, че погледнеш
ли отстрани, когато детето върви плътно до него, ще видиш отдолу само крачетата, а отгоре – главичката на момченцето.
Преди да се разделят, прегърна децата и продължи пътя си още няколко къщи нагоре. Хазяйката я чакаше и не я остави да се качи по стълбите, докато не опита мекиците. Тюхкаше се, че са вече изстинали. Учителката я успокои я, че са хубави като тези на нейната майка, а това я подсети, че е обещала да ѝ се обади.
В четвъртък Стоянчо наистина не дойде. Беше останало вкъщи да шари с нетърпеливите си пръстчета великденските яйца. Веднага след празника, посрещнат този път от нея с домашните козунаци на хазяйката, Марина отвори с нетърпение вратата на класната стая, затъжила се за малките си ученици. Осъзнаваше, че само за няколко дни бяха започнали да ѝ липсват. Приготви за всяко детенце по едно пъстро яйце, но се учуди, че нито едно от тях не забрави да донесе и на нея. Голямата изненада дойде от четиригодишния ѝ любимец. Той застана пред нея, скрил двете си ръчички зад гърба, и тя усети, че в него се води някаква борба. Накрая, може би взело първото трудно решение в живота си, детето ѝ подаде голямото патешко яйце. Кокошето остави за себе си. Очите ѝ се насълзиха от умиление и девойката разбра, че ще съхрани този негов жест в спомените си. И че никога няма да съжали, че е решила да стане учителка в това, тръгнало да се обезлюдява, селце.
След години щеше да си спомня и за първата родителска среща, в която застана пред родителите. Когато един от бащите я запита с глас, пресипнал от строгост и добре прикриван смях: „Я ми кажете, на каква любов учите и възпитавате тези малки деца, госпожице?“, тя наистина се изненада. Дори усети, че се изчервява, но после пое дълбоко въздух. Едно от момиченцата я беше попитало какво означава думата любов и явно беше споделило за този разговор вкъщи. Усмивката ѝ заличи първоначалното ѝ смущение и тя заговори за любовта между хората и тази между родители и деца. За привързаността и обичта към родното място и бащиния двор, за непреодолимото желание за знания, което също е любов и може да отведе любознателния човек много далече. Знаеше, че като учител е длъжна да обясни, а те да запомнят, че корените на обичта тръгват от семейството и стават все по-здрави, ако всички ги поливат с внимание, разбиране, състрадание и готовност да се притекат един друг на помощ. Защото точно тези корени хранят сърцето на всеки от нас през целия му живот.

* * *
Когато след няколко месеца Марина си тръгна, не предполагаше, че ще е завинаги. Автобусът, който я отвеждаше, съперничеше по звуци на раздрънкания си събрат, довел я тук. Тя гледаше през прозореца буйната пролетна река и си мислеше, че прилича много на реката на живота. Беше щастлива, защото знаеше, че за малкото време, прекарано с децата и въпреки младата си възраст, е дала в ръцете на всяко от тях по едно гребло, изсечено от любопитство, воля и борбеност. А това ще ги направи безстрашни и успешни плувци.