автор: rady

Далечен лай, угасващи фенери,
безшумни прилепи претърсват мрака..
Единствено тъгата ме намери,
единствено за себе си не плаках.

Един след друг сезоните си тръгват
и някъде потъват във Безкрая,
а аз съм вече семпла и безкръвна,
като отдавна овдовяла стая.

И с уморената си кожа не усещам
ни повика на юли, ни морето,
но всяка нощ сънувам, че посрещам
щастливите подскоци на сърцето.

И как усмивката ми се завръща -
предишна, сладка, омиротворена,
но знам, че само сън това е всъщност
и в плен съм на изтичащото време.

Светът сега е толкова прогнил
и крие демоните си във здрача...
За него няма да тъжа, не ми е мил,
остава ми за себе си да плача.