автор: pastirka

Притварям очи. Комшийският пес ме зове с настоятелния си мъжки лай. Не ме е посещавал много отдавна. Може би, защото запушиха дупката в оградата. От какво е тази тежест в корема ми тогава? Така се чувствах преди да родя нашите кученца в студената зимна нощ.
Стопанката ми успя да чуе техните гласчета и да се зарадва. Но после не знам какво се случи с тях... На следващата сутрин бяха студени. И като че ли ми се сърдеха. Нито едно не наддаваше глас. И трите мълчаха. Опитах се да ги стопля с тялото си. Не успях. При допира си до тях ми заприличаха на малките локвички замръзнала вода по пътя към къщата. А над покрива се издигаше топлият дим. Обичам да се приближавам до запаленото огнище в двора. Затова знам, че димът е топъл. Тогава и някое изпечено парче месо може да има за мен. Изяждам го, преди да са дошли шумните гости на стопаните.
Ноздрите ми се разширяват и се опитвам да стана. Защо ли се оказва толкова трудно..? Отскоро котката, която живее с мен в големия двор, има котенца. Разказа ми за тях още преди да роди дечицата си. А и аз ги усетих, докато се люлееше на топлия ми космат гръб. Един ден почувствах, че е неспокойна. Познато ми беше. После тя се скри в малката кучешка колибка. А аз посрещах отдалече пискливия поздрав на всяка нейна новородена рожба. Веднага ги пренесе някъде на скришно място. Разбрах, че се страхува за тях. Но ги доведе отново след няколко седмици. Помислих си, че са изчезналите ми кученца. Милите, аз така и не можах да ги стопля в онази зима... Нейните мъничета са с черно-бяла козина. Като моята! Сякаш аз съм ги раждала! Когато се появи мама-котка беше мъничка като тях. И много дива. Очите ѝ са светло зелени и блестят на слънцето. Но ядоса ли се, стават като млада коприва през май. Аз я научих на много неща. Например това, че никога не трябва да влиза в къщата. Дори и да види вратата отворена. Както и да не си навира носа в моята паничка с храна. Даже изръмжах няколко пъти предупредително. Показах ѝ зъбите си. Започнах да си мисля, че съм я научила. Но после я съжалих. Беше още много млада и не умееше да хваща мишки на тавана. Затова смекчих забраната си. Сега често се случва да ядем от една купичка. Комшиите ни се чудят как е възможно това. Един от тях дори започна да разказва за старата вражда между нас. Аз се опитах да го прекъсна и излаях няколко пъти, но той пак продължи. Може би, защото всички знаят, че съм добра. И нищо няма да им направя. Само дето гласът ми е плашещ. Единствено той отговаря на табелката на пътната врата „Зло куче!“, сложена да всява страх у непознатите.
Зли могат да бъдат само хората. Такива са, когато ме замерят с тояги, покажа ли се на улицата. Или когато ме пъдят от казана за смет. Там преди намирах по някой изхвърлен кокал. И гръмотевичният тътен от дългото метално нещо в ръцете им събужда страх. Веднъж видях как едно друго куче падна, след като това нещо гръмна. Горкият пес не стана повече. До скоро и аз имах рани по краката си от злите хора. Не бяха направили комшийската ограда. Но ниско в тревата бяха опънали бодлива тел. Колко пъти съм се спъвала, като се затичам. Тогава стопанинът ми маже с нещо кървавите места. И ме гали по главата с тъга. Аз съм щастлива, че точно той ме прибра в двора си. От благодарност се спукам да го посрещна, когато се връща от града. Още от завоя на ъгъла знам, че е неговата кола. И се хвърлям радостно, щом отвори вратата на гаража. Чакам си и пресния комат от купения хляб. Често ме изненадва и с нещо друго, взето специално за мен. Но от скоро, защото остарях ли, усещам тази тежест в корема си. И краката започнаха да не ме слушат. Чух, че и комшийката се оплакваше така на мъжа си. Нямам желание и извън двора да изляла. А как тичах по близките поляни...
Лежа на циментовата пътека. Търся хладния допир и ми става по-добре. Двете котета отново идват и се качват върху мен. Тези пухкави топчици сякаш търсят болката ми. Намират я и лягат на точното място. Докато придремвам си мисля пак, че са моите кученца... Дали ще мога да ги открия? Те трябва все някъде да са отишли! Къде ли са? Вече не знам сън ли е или истина, но ги виждам пред себе си... Точно сега ли стопанката реши да ми дава пилешки кокалчета? Не, не е виновна жената. Аз вече и прясно мляко не искам да ям. Коремът ми е издут, сякаш пак ще раждам. Не усещам движение в него като тогава. Нещо ми нашепва, че животът си отива. Опитвам да се изправя. Сякаш някой е вързал задните ми крака. Аз не знам какво чувстват кучетата на синджир. Мен никой никога не ме е връзвал. Целият двор е мой. А сега се боря, сякаш с верига, и не мога да направя и крачка. Лягам отново и слагам главата си между предните лапи. Котетата слизат от гърба ми. Само вятърът си играе с гъстата ми дълга козина. Опитвам да ги извикам, но от устата ми не излиза познатият лай. Чува се само едно болезнено скимтене, което издава безпомощност...
Стопанинът ме е зърнал през прозореца и идва да разбере какво се случва. Обезпокоен е. Иска да ми помогне да стана, но аз тежа като скалата, по която се катерехме преди време с него. Вади телефона си и бързо се обажда. Ветеринарният лекар е от другото село и му обещава да дойде до час. Притварям уморено очи. В тъмнината виждам изчезналите си дечица. Тичат пред мен, а аз искам да ги настигна... Провираме се към светлата поляна в дъното на тунела. Протягам лапа и съм толкова близо до тях..! Болката ме прерязва остро, изгаря ме, но изведнъж ме напуща. С последни усилия разтварям пръстите си и ноктите ми се извиват като куки... Протягам се и се покатервам на надвисналия небесен облак... Там ме чакат моите напуснали ме внезапно кученца.