автор: pastirka

Моника беше от онези родители, които се събуждат при всяко движение на дъщеря им в бебешкото легло и бързо се спускат да видят как е детето. Помнеше, че погледът ѝ още при първата им среща открои следите от набодените със спринцовка малки крачета и как веднага осъзна, че това беззащитно същество се нуждае от много грижи. Ядосваше се на забраната да научи подробностите, които бяха наложили лечението, а това я караше да се чувства твърде разтревожена и безсилна при всяко неразположение на десет месечната Пламена.

Тя ѝ създаваше проблеми, когато я хранеше и много често упоритостта ѝ на майка завършваше с един фонтан. Избълваха го насилствено отворените от нея малки и свити в недоволство устни, които сякаш протестираха по този начин. Упрекваше се, че няма опит и не знае как да приготви нещо вкусно и полезно, към което детето би проявило апетит, но продължаваше да го храни със здравословни каши и пюрета, както я бяха посъветвали Бенджамин Спок и опитната миловидна акушерка, която я посещаваше по график.
Но в живота ѝ с това дете, освен майчината грижа, нахлу и една неудържима радост, която тя не можеше да скрие. Постепенно светещата като луна от непрекъснатото лежане главичка на детето се покри със светъл мъх и се показа тънката и жълта като патешки пух косица. Момиченцето протягаше ръчички през предпазната решетка на леглото-кошара, изправено на неуверените си още крачета, и търсеше прегръдката ѝ. А Моника не можеше да си представи вече живота без това любвеобилно детенце. Свикна да спи по-малко, както и с това непрекъснато задължение все да има да приготвя нещо за малката си дъщеря, подгонена от часовника, който ѝ съобщаваше, че след час трябва да я нахрани отново .
Когато се появи тази упорита кашлица, лекарката ѝ каза, че детето е развило остър бронхит и е наложително да влязат в болница. Тогава страхът я сграбчи. Няколко дни преди това мъжът ѝ беше ходил с колата по затрупания със сняг и затворен заради заледяване път до съседния град да купи изписаните лекарства, но те не подобриха състоянието. Разбра, че не може да помогне от дома им на болното си момиченце. Набързо събра багажа и след час бяха в приемното на болницата.
Стаята, в която ги настаниха, представляваше малък стъклен бокс, а това позволяваше да се вижда какво се случва и с болните дечица в съседство. Но за майките, които ги придружаваха, не беше предвидено да спят при тях. Асансьорът трябваше да ги отведе на най-горния етаж на лечебното заведение, където беше обособена голяма спалня с походни легла . Сърцето ѝ не искаше да се отпусне и все си представяше, че рожбата ѝ може да повърне и се задави в съня си, затова на всеки половин час тя ходеше да я види. Санитарките свикнаха с необикновения ѝ страх, макар че за тях това беше прекален майчин инстинкт. В средата на нощта те вече спяха и объркваха поредността на слизанията ѝ от спалното помещение за придружители.
Тази зимна сутрин изглеждаше топла с напеклото през прозорците слънце, но ледените цветя по тях показваха, че такова усещане е лъжливо и денят е мразовит по януарски. След час започваше главната визитация и Моника си повтаряше, че трябва да обърне внимание на лекуващата лекарка върху червените петна, които бяха избили по кожата на детето. Знаеше, че може да са от антибиотика, който му слагат. Повтаряше си имената на другите лекарства, с които беше лекувала дъщеря си вкъщи, и се молеше да не обърка нещо. Тогава вратата се отвори и в стъкления бокс влезе младо момиче с бяла престилка и големи топли очи, които се усмихваха насреща ѝ.
- Аз съм стажантка и трябва да снема анамнеза на заболяването, която ще ми послужи за писмения изпит утре. Много е важно да ми разкажете всичко с подробности. Нека да започнем с това, нормална бременност ли беше вашата или имаше нещо притеснително в нейното протичане?
Сърцето ѝ на майка отново се сви от уплаха, защото не знаеше отговора на този въпрос, но в същото време искаше да помогне на бъдещата лекарка, затова се опита да звучи убедително.
- Нормално си беше всичко, родих я три дни преди определения ми термин...
- Чудесно! А имали ли сте в някои моменти болки и забелязали ли сте от какво са били предизвикани?
- В събота и неделя си ходехме на село. Родителите ми са вече възрастни хора и понякога си позволявах да им помагам в градината. Тогава усещах болки в кръсти, но за кратко. Майка ми е свикнала да ме пази. Бдеше да не се претоварвам много, уплашена от двата ми спонтанни аборта.
- Моля ви да ми споделите подробности за тях!
Моника преглътна с мъка, но реши, че тази част на разговора ще бъде лесна за нея и заговори по-спокойно, а през това време стажантката си водеше старателно записки в бележника. После й зададе следващия въпрос:
- Кажете ми на коя дата родихте детето си, в колко часа бе това, веднага ли проплака, с какви мерки беше и всичко интересно, което е съхранила паметта ви за този паметен момент!
„Божичко, какво трябва да ѝ кажа сега?“ - надигна се този ням ужас в нейните гърди, след което ѝ трябваха две минути да дойде на себе си и да започне да търси тези несъществуващи отговори в себе си.
- Да, веднага изплака, дори разпознах гласчето ѝ, защото в родилната зала раждахме две жени едновременно. Дъщеря ми дойде на този свят малка – само два килограма и осемстотин грама и с ръст 51 сантиметра. Тя все още е по-дребна от останалите деца на нейните месеци.
- А до кога я кърмихте, имахте ли достатъчно кърма?
Този въпрос съвсем я обърка и беше готова да се откаже да отговаря, но знаеше, че бъдещата лекарка очаква нейните думи и продължи да говори с пресъхнало гърло:
- Малко кърма имах... - прошепнаха едва, едва устните ѝ, а очите ѝ се напълниха със сълзи, които стажантката успя да забележи.
- Вече е по-лесно за майките, има адаптирани млека, готови бебешки пюрета. Племенницата ми, например, обичаше да си хапва с удоволствие бананова каша.
- И моята Пламенка я обича! - откъсна се отговорът, в който имаше най-много истина и през майчините очи премина полъх на усмивка.
- Кажете ми сега прекарало ли е някакво заболяване момиченцето ви още в първите си месеци и как изкара жълтеницата, която имат новородените?
Моника усети ново стягане в гърдите си и се уплаши, че гласът ѝ, който на моменти потреперваше, съвсем ще издаде нейното объркване. Успя все пак да каже, че дъщеря ѝ не е имала проблеми с въпросната жълтеница, но се е наложило да ѝ слагат инжекции още през първия месец, защото тогава за първи път е развила бронхит.
Вътрешно в себе си беше започнала да се моли този мъчителен за нея разпит да спре най-после, когато вратата се отвори и в стъкления бокс влязоха лекарите за сутришна визитация. Тя побърза да излезе, защото не позволяваха майките да присъстват, докато тече медицинския преглед. После щеше да попита за подробности главната сестра, която проявяваше истинско разбиране и никога не отказваше актуална информация за назначенията и резултатите от направените изследвания. Заедно с нея навън излезе и лекарката-стажантка. Пред вратата само ѝ каза, че ще я потърси отново по-късно, ако осъзнае че нещо в отговорите трябва да се допълни и тръгна забързана към асансьора.
Моника се облегна на студената стена, усетила учестените удари на сърцето си и пъхна ръце в джобовете на грейката, стискайки ги от уплаха в юмруци. А когато лекарите излязоха, изтича след лекуващата и в движение я попита това, на което мислеше, че като майка трябва да обърне внимание.
- Моля да ме извините, но забелязахте ли червените петна по ръчичките на Пламенка?
- Не се тревожете! Детето ви дава късен алергичен отговор на антибиотика, с който го лекуваме, затова ще му бъде направена анти биограма за поносимост и ще му назначим друго лечение. Все пак, благодаря ви, че ми го споделяте! Наблюдателна сте, като всяка добра майка!
Думите на лекарката я накараха да потръпне и се замисли вярно ли е това, но все пак успокоиха вълнението, което я беше обхванало още от ранните часове на деня. Когато отново влезе при малката си дъщеря, видя, че се е заиграла с гуменото мече, но щом я зърна, детето го хвърли настрани и протегна ръчички към нея. Моника я взе в прегръдките си и целуна с обич малката руса главица. После разтвори детската книжка и започна да показва на рожбата си героите от рисувания приказен свят.
През деня направиха изследването и смениха антибиотика с друг, към който нейната Пламенка показа по-добра чувствителност. Така беше изключена възможността от нови алергични реакции. Нежеланието на детето да се храни се беше засилило още от приема на лекарства и от болничната обстановка, но много скоро лекарите очакваха промяна в клиничната картина. Тя се радваше, защото това увеличаваше възможността скоро да ги изпишат. И показателите, които медиците наблюдаваха, започнаха наистина бързо да се подобряват.
Изненада се, когато стажантката почука след няколко дни отново на вратата и влезе в стаята. Беше развълнувана, от нея бликаше радост, а в ръцете си държеше кутия с бонбони. Подаде ѝ я, а после импулсивно я прегърна.
- Вие ми помогнахте много за последния изпит, на който получих шестица, затова реших от благодарност да ви почерпя! Може да се каже, че тази шестица е и ваша!
Майката не смееше да посегне към бонбоните, спомняйки си какъв ужас беше за нея да отговаря на мъчителните въпроси като жена, която не е преживяла това, за което трябваше да говори. Очите ѝ бързо се замъглиха от бликналите сълзи и тя едва успя да каже на бъдещата лекарка: „Честито!“. Момичето пред нея се учуди на реакцията ѝ, но после реши, че това е, защото се притеснява за състоянието на момиченцето си и започна да я успокоява:
- Нямате основание да се притеснявате! Макар и да не съм лекуваща лекарка на вашето дете, погледнах изследванията и хода на протичане на болестта, защото съм ви задължена! Освен това разбрах, че ако и днешните резултати потвърдят тези от вчерашния ден, утре със сигурност ще ви изпишат!
Моника не можа да каже нищо. Мислеше си дали наистина има участие в тази шестица и как, когато лъжата е с благородна цел, някой може да получи заради нея отлична оценка.