автор: pastirka

Сутришното слънце напече извитите дървени стъпала, украсени от двете страни с цъфнали мушката и богородички в пръстени саксии. Младата жена излезе от красивата старинна къща да ги измете, а когато резбованият чардак спуснеше над тях следобедната си сянка, щеше да ги полее обилно с вода от кладенеца. Свекърва ѝ погледна през прозореца и извика със строг глас:
– Ходи ли при кравата и телето, снахо?
– Всичката работа в обора съм свършила още на ранина, мале.
– И коня да ми приготвиш, нахрани го и го напои с водица. Днес ще го впрегна в двуколката. Ще отида да нагледам лозето, че мъжете в тази къща са заети с друга работа.
Баба Мария въздъхна тихо и слезе в хладната изба. По средата, вкопан в земята и стегнат с четири железни обръча, се издуваше дървеният кадуз, който събираше над хиляда литра вино. Диаметърът му стигаше три големи мъжки разкрача, а на височина стърчеше над главата на големия ѝ син. Беше наближило време пак да оберат гроздето от лозовия масив край пътя. Всяка година викаха по десетина аргати от Каргона и, освен уговорената плата, щом виното превреше и започнеше да прави синджир, на всеки помощник даваха по две кани от него. Искаха и домочадието им да опита от прочутия опияняващ тамазлък. Тази изба помнеше и юнашки надпивания, но стопанката се чувстваше спокойна, защото случи на тих и спокоен съпруг. Васил беше работлив човек и, макар да произвеждаха вино в такива големи количества, никога не го беше виждала пиян. Но, след като се върна с ранен крак от фронта, се превърна в половин човек. Не спря да работи, но правеше всичко много по-трудно и полагаше свръхусилия. Затова, докато синовете им бяха още малки, тя пое голяма част от мъжката работа. Той продаваше виното и ракията в дюкяна, а в такива състезания участваше само като арбитър. Хванеха ли се двама на бас кой ще изпие повече от червения им мавруд, мъжът ѝ изваждаше от малкото джобче на дрехата си часовника с ланеца, който всички в квартала познаваха, и засичаше времето. Победител ставаше този мъж, легнал на пода, в чието гърло с една фуния щяха да излеят повече вино от менчето. Рекордът беше на Стоян Чолака и, след като няколко пъти го беше подобрявал, никой вече не смееше да се състезава с него.
Изведнъж баба Мария чу стъпките на затичалата се по стълбите надолу снаха и тревожния ѝ глас:
– Мале, комшията спал снощи в колибата на тяхното лозе и гръмнал с пушката да сплаши крадец! Успял да зърне само сянката му, но казва, че бил едър мъж. А като се съмнало, открил и разпилените откъснати чепки по земята – явно проклетникът ги е изтървал, докато бяга!
Задъханите гърди на младата невеста се издигаха и спускаха от вълнение, а пъстрите ѝ очи хвърляха разноцветни пламъци като на подплашена кушута. Старицата не показваше открито чувствата си, но не се стърпя и отвърна с усмивка на страха, който усети в снаха си:
– Ама и ти си една боязлива, бива ли така! Какво толкова е станало, че си тръгнала чак тук да ме гониш? Довечера и аз ще му дам да се разбере на този хайванин, дето шета спокойно по чуждите имоти и ниви!
Увереният ѝ глас успя да успокои дотърчалата снаха, която изтрополи нагоре по стълбите, чула от стаята над избата плача на първородния си син. Откакто си отиде нейният Васил, само младите и пръкналите се внуци носеха радост в сърцето на баба Мария. Чувстваше, че носи отговорност пред всички в този дом и е длъжна да запълни отворилата се празнина. Качи се на горния кат на къщата, отвори голямата ракла и започна да надига надиплените в нея черги, докато стигна дъното и ръката ѝ трескаво затърси нещо отдолу. Увери се, че е там, разбута всичко и измъкна кремъклийката, която мъжът ѝ беше донесъл от фронта. Не помнеше откога не е ползвана, но сега знаеше, че на нея ще ѝ бъде нужна.
Следобедът вече преваляше и слънцето беше потънало зад съседския висок дувар на Мильо Кьора, когато възрастната жена се качи на двуколката и подкара кротко коня към лозето. В една кошница беше сложила парче от самуна, който малката ѝ снаха беше месила вчера, бучка сирене и гаванка с кисело мляко. Трябваше да стигне преди да е настъпила нощта, затова не остана да вечеря с домочадието си. Двамата ѝ сина Георги и Панайот бяха отишли да поливат бостана, а тя не искаше да ги чака да се върнат – знаеше, че щяха да осуетят плановете ѝ.
Пристигна на здрачаване, когато сенките вече бяха подгонили светлините на деня. До ореха в единия край на лозето момчетата ѝ бяха направили заслон от четири набити кола с плетени рогозки от шума отгоре, да има къде да си подслони човек главата, ако завали дъжд. Беше решила да остане тук тази нощ. Свали, пъргаво за годините си, от двуколката храната и шарената стомна, преметна пушката през рамо, а коня разпусна от впряга и върза за дървото. Преди да подвие крак и седне на скованата от мъжа ѝ пейка, знаеше, че трябва да обиколи наоколо и види има ли следи от зулуми. Времето беше ясно, топлината на септемврийския ден още се усещаше и тя тръгна с бодра крачка, отправяйки се към най-близкия ъгъл на обширното лозе.
Редовете, отрупани все още с листа и събиращи сладост гроздови чепки, хвърляха причудливи сенки по земята, осветени от появилата се луна. Отнякъде излезе лек ветрец, а това накара всичко да се раздвижи, споходено от променящ се шум. В далечината ѝ се стори, че прибяга човек, затова свали пушката от рамото си и, насочвайки я към небето, натисна спусъка. Изненадани от изстрела, гладните птичета, сврели се под надвисналото зреещо грозде, се разхвърчаха уплашено. Друго не видя, но реши да продължи с обиколката си.
Лозето беше близо пет декара и ѝ трябваше време, за да го обиколи цялото. Докато стигне до другия край, мина време, а и тя попадна на реда, в който мъжът ѝ беше засадил от онова превъзходно десертно грозде с едри жълти зърна. Спомни си, че Васил беше ходил на пазар в съседния град и донесе безценните калеми с надежда, че ще се прихванат и синовете им ще се радват, когато сложат сладките гроздове на масата пред тях. Като деца отгледа той тези калеми, а и дървесна пепел сложи във всяка дупка, преди да мушне и затрупа пръчките. С какъв мерак ги подрязваше после съпругът ѝ, но беше човек, който разбира от тази работа. Сърцето ѝ се сви, спомняйки си от колко години той не е вече между живите, но се опита да се отърси от този спомен и продължи бавно напред. Стигна заобления край на парцела откъм комшийското лозе и сви на запад, тръгвайки перпендикулярно на редовете.
Някакъв шум отново привлече вниманието ѝ. Приличаше на човешки стъпки по нападалите есенни листа или на запътил се за някъде таралеж. Не беше сигурна, затова отново надигна пушката и стреля нагоре във въздуха. Знаеше, че ако е крадец, ще се уплаши и ще побегне бързо. Никога не би насочила оръжие срещу човек, но сега тази кремъклийка в ръцете ѝ вършеше добра работа. Третият изстрел беше в следващия ъгъл на лозето, а когато стигна мястото, откъдето беше тръгнала, стреля отново. После се отпусна на пейката и извади от кошницата това, което беше донесла за вечеря. Хлябът и сиренето ѝ си усладиха, защото тя обичаше да смесва вкусовете и добавяше към всяка хапка по едно зърно от узрялата ароматна чепка. Помисли си, че на сутринта трябва да набере от това сладко грозде, за да занесе и вкъщи. След като се нахрани ѝ се прииска да се отпусне малко и да притвори очите си, дишайки чистия и вече захладнял въздух, но после реши, че трябва да обиколи още веднъж лозето. Отпи вода от стомната и тръгна отново.
След изстрела от втория край на неравния парцел, чу съвсем ясно, че нещо тежко тупна на земята. Уплаши се да не е станала убийца и ускори крачка в тъмното. Пълната луна беше осветила всичко наоколо и на няколко метра пред себе си видя паднал човек с разсипали се от пазвата му грозда Не, не беше голям мъж, дете беше! Наведе се напред да го вдигне от земята, а то захапа ръката ѝ. Тя изохка и се дръпна назад, а момчето рипна, но се спъна отново в един от дървените колове и се строполи. От коляното му потече кръв и то инстинктивно притисна раната с ръката си, без да сваля очи от възрастната жена.
– Не се плаши, нищо лошо няма да ти сторя! Дай ми да видя, че май раната ти е сериозна! – подкани го с настойчив глас тя и свали забрадката от главата си. – Но я ми кажи, що правиш ти в нашето лозе?
Докато го разпитваше, нагъна на няколко ката бялата тензухена кърпа и сръчно започна да превързва нараненото коляно. Момчето се окопити и, видяло, че е готова да му помогне, реши, че тя едва ли ще му направи нещо лошо. Впери погледа си в нея и известно време мълча, но накрая набра смелост и проговори:
– Аз съм вече на четиринадесет години, и съм най-големия мъж в семейството. Баща ми почина миналата есен и се опитвам да помагам на мама с каквото мога.
– Тя ли те прати да набереш грозде от нашето лозе?
– Не, не беше така. Ние сме пет деца. Имам малка сестричка, която от няколко дни е болна от някаква треска... – тук момчето се поспря, търсейки сякаш точните думи, но после продължи. – Вчера следобед състоянието ѝ се влоши и започна да бълнува. Не знам в комшиите ли е видяла или е сънувала нещо, но мама каза, че като се навела над нея, я чула да иска грозде. Аз се сетих, че преди месец излязохме извън града да търсим с по-големи от мен момчета равна поляна, за да ритаме топка. Тогава минахме оттук и видях, че скоро чепките ще узреят. Не мислете, че съм крадец, аз ... само заради нея...
Топло умиление се надигна в душата ѝ и тя го притисна с майчина болка до себе си.
– Изплаших те с този изстрел от пушката, но той е за да прогонвам големите крадци. Ти не си от тях, защото си с добро сърце и си го направил за болен човек. Това е простено! Я ела сега, докато съмне да си починем под заслона, че и по-студено ще започне да става в следващите часове. А огрее ли слънцето, ще те закарам с кончето до вас и ще занесем от най-хубавото грозде на твоята сестричка.
Момчето я погледна невярващо, но тръгна накуцвайки след нея. Тя му предложи да седне на пейката и извади, каквото беше останало от вечерята ѝ.
– Сигурно си гладен, хапни, каквото дал Бог! – с рядко срещана за гласа ѝ гальовна нотка каза баба Мария и нареди бързо скромната си трапеза под лунната светлина.
Когато слънцето се показа над ширналия се лозов масив, двамата напълниха кошницата с узрели чепки от десертното грозде, тя оседла коня и потеглиха към града. Момчето живееше от другата страна на реката и жената се почуди дали познава майка му. Но когато я видя на портата, се сети че те са далечни роднини на голямата ѝ снаха. Поиска от нея да ѝ даде някакъв подходящ съд и с щедра ръка остави повечето от чепките на изненаданата вдовица.
– Вземи, нека има за болното ти момиченце, а и останалите да си хапнат! – усмихна ѝ се тя и подкара припряно двуколката към дома си.
Жената, с вдигната ръка над очите, дълго гледа след нея учудена и просълзена. Дори не се сети коя е. Само отвори в унес уста и започна да благославя старицата, която будеше страх с тази пушка, стърчаща над рамото ѝ, но се беше оказала с добро и милостиво сърце.

* * *
Гледам избелялата черно-бяла снимка на стената. Жената на нея е облечена в тъмно кадифено сако и голямата му яка стига почти до брадичката. Изглежда така, сякаш се е сгушила в нея, но раменете ѝ са широки и повдигнати от подплънките на дрехата. Погледът е строг, с ясно доловими нотки на тъга, а в него се чете и една твърдост. Събраните по градски коси на тила смекчават малко тази решителност, но си личи, че е жена с неумолим характер. Представата ми за нея е само от тази снимка. Не сме се виждали на живо, защото си е отишла от този свят преди да се родя. Взела съм името и упоритостта ѝ, но от всичко, което ми е разказвал баща ми за нея, разбрах и колко сме различни. Опитах се от неговите спомени да дам жив цвят на жената от снимката. Направих го не с четка, а с думи на обич. Защото това е моята баба Мария.