автор: pastirka

Днес сме решили да ходим със Таня
до нацъфтялата с билки поляна
зад недалечната малка горичка.
Близо е, сигурно знаят я всички.
Енъовден било, напомни ми Мери.
Искаме двамата там да намерим
билки за лек на различни страдания.
Знаех, че трябва да стана аз рано,
скочих, алармата щом ме подсети.
Снощи и мама как цветни букети
в росната еньовска утрин са носели
спомни си. Питах я разни въпроси,
сякаш на изпит е по биология.
Нещо научих, а другото с логика
сам ще достигна, но трябва да бързам.
Слънцето гони ме като отвързано.
Точно със мен ли ще се надпреварва?
Таня готова пред къщата сварвам.
На колелото се качва в мълчание.
Знаем, че има такова предание
билки в безмълвие да се събират.
Само тогава как в тебе вибрират
смели желания можеш да чуеш.
Бос по тревата да ходиш, събул се,
а пък лицето с росата измиеш ли,
всичко във теб сякаш почва да диша
и те повеждат мечтите към сбъдване.
Вече пристигам и в изгрев напъпил
изток повдига полите на ризата.
Двамата от колелото ми слизаме,
босите стъпки бродират мълчание.
И самодива е моята Таня,
светли косици във унес разпуснала.
Дума излишна аз да не изпусна,
гледайки нея, до край се старая.
А на поляната, още от края,
цветни главички тревички надигат.
Близко разпява се глас чучулигов,
песните негови нямат забрана.
Таня е вече с букетче набрано
и цветове във венчето заплита.
Кичи косите си тя и ме пита
само със поглед дали ѝ отива.
Аз мълчаливо отвръщам: Красиво
винаги ти си, любимо момиче!
Слънцето бърза, тревите облича
с топлата ласка на благоухания.
И ме подтиква това към мечтание
в ранното утро на юнския Еньовден.
Само на няколко стъпки от мен
мойто момиче върви и навежда се.
Новите билки в букетче подрежда си
и за какво си мечтае – гадая.
Може от нея това да узная,
но да се сбъдне се иска мълчание.
Всъщност, очите за мен са признание
и уверяват ме, че ме обича!
Колко ми трябва! Та те ми се вричат
и безгранична любов обещават ми.
Дядо ми каза, че аз заслужавам
обич такава, защото сърцето ми
било с отворени чувства към всеки.
Той ме познава, навярно така е.
А и голям е от мен, всичко знае.
Вече възседнал съм аз колелото.
Трябва да бързаме ние, защото
днеска ни чакат и други задачи.
Ала денят е започнал да крачи
в росни треви и успехи ще носи.
Той е почувствал стремежите боси
и е прегърнал надеждите вече.
Дума едничка:“Обичам те!“ рече
моята Таня, през кръста ме гушна.
Сякаш морето на чувствата слушам,
докато карам в мечти колелото.
Всеки от нас е щастливец, защото
слънцето с първи лъчи благославя.
- Таничка, ето, пред вас те оставям
с твоя букет от цветенца и билки! -
казвам ѝ аз и щастливо си свиркам,
стиснал в ръката букета за мама.
Само че, виждам, тя вкъщи я няма
и го оставям на масата в хола.
Още от малък без нея е голо,
пусто и мрачно, самичък остана ли.
Помня за мене как всичко е давала
и ме научи доброто от злото
да разпознавам. Звъня ѝ, защото
искам да знам аз, че мама добре е.
- Ти ли си, Мите, да няма проблеми? -
пита ме тя и тревога притиска я.
- Само да чуя добре ли си исках! -
аз оправдавам се с порива странен.
Всъщност „Обичам те!“ да не забрави
исках да кажа, но тя ми затвори.
Мамо, сърцето ми днес ти говори!



Нека тази част от неиздадения ми юношески роман
в стихове "Дневникът на един (НЕ!) беладжия"
е моят поздрав, послучай Еньовден към вас, приятели.
А поезията е лечебната билка за душата ви!