автор: marathon

VI


Беше една слънчева съботна утрин през септември, когато се събудих в прекрасно настроение. Стела спеше до мен. Усмихнах се, обърнах се към нея и я целунах. Радвах се, че тревогите останаха зад нас. Помислих си, че най-доброто предстоеше и ние непременно щяхме да се възползваме от възможността да бъдем щастливи заедно.
Аз станах от леглото и отидох в детската стая. Там Тео спеше отвит, прегърнал плюшения си мечок. Завих го внимателно, погалих го по главата и изключих нощната му лампа. Оставих завесите спуснати. Първите слънчеви лъчи се опитваха да проникнат през тях. После тръгнах към кухнята да си направя кафе.
На масата в една ваза бяха натопени свежи полски цветя, а близо до тях някаква книга. Взех я в ръце и не можех да повярвам. Това бе романът на Маркес „В лош час“. Отдавна исках да го прочета, но все не го намирах по книжарниците. Стана ми много мило, че Стела бе решила да ме изненада по този начин. Книгата бе нова, ухаеше на дървесина и приключение. За никъде не бързах, никого не очаквах. Седнах с кафето до мен и започнах да чета.
Романът бе много увлекателен. Зад привидно спокойното начало усещах напрежение, което беше типично за стила на Маркес. С думи той умееше да извайва всичко – и природата и неговите герои оживяваха пред очите ми.
Малко след второто убийство, Стела влезе в кухнята:
– Макс, добре ли спа? – попита ме тя с щастлива усмивка, която остана на лицето и́.
Бях затворил книгата, но преди това поставих една обвивка от бонбон между страниците на мястото, докъдето бях стигнал. Косата на Стела не беше сресана, но на мен ми се стори, че днес тя бе по-красива от всякога. Тя изглеждаше истински развълнувана. Това, че Стела се бе събудила в добро настроение, ме зарадва.
– Благодаря, много добре! А ти? – отвърнах аз още в неведение от нейната превъзбуденост.
– Имах натоварена седмица, но днес спах по-дълго и се чувствам отпочинала – каза Стела, прозя се с длан пред устата и тръгна към кафемашината да си пусне кафе. После тя ме погледна през рамо, сви рамене и се засмя уверено.
Охо, помислих си. Натоварена седмица! Какво пък сега беше това? Аз ежедневно я щадях да не се преуморява, както в разговорите ни, така и в домакинската работа и всичко останало. Моята закрила и́ осигуряваше пълна сигурност. Бях си поставил задачата да я измъкна на всяка цена от нейния безрадостен живот.
– Благодаря за книгата! – казах аз, опитвайки се да прикрия изненадата си. – Някакъв специален ден ли е днес?
– Двадесет и шести септември е! Твоят рожден ден, Макс!
– О! Така ли? Как можах да забравя! Ще го отпразнуваме ли?
– Само ако се чувстваш добре. Знаеш, че те обичам и се тревожа за теб.
– Но какво говориш, Стела? Аз се чувствам страхотно!
– Макс, нищо ли не си спомняш?
– Не разбирам! Какво трябва да си спомня?
Аз се приближих към Стела, прегърнах я и и́ казах тихо, почти в ухото:
– Стела, скъпа, щастлив съм, че днес изглеждаш чудесно. Ти беше в безсъзнание. Не помниш ли? Бе много трудно време и за двама ни.
Тя се отдръпна от мен, като няколко секунди ме гледаше безмълвно.
– Макс, ти шегуваш ли се? Няма ли да е по-добре, ако се опитаме да внесем малко яснота в тази бъркотия? Ти бе блъснат от кола, не аз.
Стела се усмихна убедително, откривайки прекрасните си зъби и повдигайки вежди продължи:
– Докато беше в болницата, аз идвах всеки ден при теб. Четях ти романи на Маркес и приказки на Андерсен и братя Грим. Когато те изписаха, денонощно се грижех за теб. От два месеца си вкъщи и всеки ден ми разказваш, че си бил на гости при баща ти и искаш да отидеш пак при него, а той почина преди година. Извинявам се, че ти казвам това, но не ми беше лесно. Мислех си какво ли не! Надявах се бързо да се оправиш. Нощно време ти бълнуваше, а през деня си търсеше ключовете за колата и никого не забелязваше вкъщи. Макс, кажи ми, че си добре! Кажи ми, че ме обичаш!
Стела ме гледаше с насълзени очи, хапеше пръсти и очакваше да види какво ще направя и какво ще кажа. По всичко личеше че тя е на ръба на силите си. Наблюдавах я разтревожен. И тогава изпитах усещането за пустота. Стела означаваше всичко за мен. Щом аз не можех да и́ помогна, тогава кой друг?
Кафето и́ изстиваше върху масата. Сълзите и́ капеха в него.
– Добре, Стела, нека излезем да се поразходим, може и да хапнем нещо и ще ми разкажеш всичко най-подробно. Моля те, не плачи!
Интересно ми бе да узная защо Стела бе решила да размени нашите роли през последните пет-шест седмици и докъде би могла да стигне. По всичко изглеждаше, че положените от мен усилия и грижи за нея бяха напразни. През последите дни вече си мислех, че тя е оздравяла, а сега ми изтърсва тази небивалица!
– Стела, това което ми каза току-що не се случи точно така – казах и́ аз уклончиво, опитвайки се да я щадя. Боях се тя да не изпадне отново в депресия или някакво друго негативно състояние, което би я разстроило. – Ти знаеш, че единственото нещо, което ме интересува, това си ти и твоето … нашето щастие. И на двама ни не е забавно да живеем по този начин.
И отново този въпросителен поглед. Но какво можех да и́ обясня? Аз не бях на себе си, но се стараех да не показвам настроението си. Правех го отдавна. Умеех да се владея и смятах, че се справях добре. Мярнах за момент книгата на Маркес върху масата. Беше ми ясно, че денят беше провален.
Двамата седяхме още един срещу друг в кухнята. Стела се взираше в мен и аз се колебаех дали да не докосна ръката и́, която лежеше на масата.
– Стела, аз... – започнах, но всъщност, не знаех какво исках още да и́ кажа. Нейната долна устна потрепера.
В този момент в кухнята с мяукане влезе трицветния котарак, а след него и Тео. Той се затича към мен, прегърна ме и щастливо извика:
– Тате, ти вече си здрав!? Обещай ми, че повече няма да се разболяваш, нали?
– Няма, Тео! Никога повече няма да се разболявам! Обещавам! Обичам ви! Много ви обичам! И двамата!
Прегръдката и думите на Тео ме накараха да се почувствам щастлив. Стела ни гледаше усмихната. Изведнъж усетих нещо като болка, нещо като сърбеж в крака. Издърпах левия крачол на пижамата си нагоре и под коляното ми видях червеникав полузараснал белег.
В главата ми отново изплуваха еднаквите къщи, боядисани в различни цветове, лицата на баща ми, на леля ми Моника и групата от старци, които не искаха да ме поздравят…
Полазиха ме хладни тръпки по гърба. Масата, столовете и всичко останало в кухнята започна да се върти пред очите ми. Нищо не бе както преди. И в цялата бъркотия не успявах да открия себе си във времето. Някъде дълбоко в съзнанието ми чувах подканващия глас на Стела:
– Макс, погледни ме! Макс! Oще нищо не е изгубено. Макс, аз съм, Стела.
Oтворих очи. Стела и Тео бяха до мен. Аз лежах в някакво легло, което не беше нашето. Заоглеждах се учуден. Всичко около мен беше бяло: възглавницата, завивките, стените...
– Стела, къде сме? Какво правим тук? Хайде да се прибираме вкъщи...
Отметнах завивките встрани, станах и започнах да се обличам...
– Макс, какво мислиш да правиш?
– Нали днес имам рожден ден? Ще празнуваме!


/ край /