автор: marathon

V

В понеделник сутринта събудих Тео в осем. Както винаги той се разсънваше бавно и му подвиквах няколко пъти на висок глас, че трябва да става.
– Тео, ако не станеш, ще отида сам да взема майка ти от болницата. Днес няма да ходиш на детска градина.

– Наистина ли? – скочи той от леглото. – Тя вече е здрава?
– Да, здрава е! Има палачинки за закуска.
Тео ме прегърна и се затича към кухнята.
– Не, не, не! – казах му аз. – Първо иди в тоалетната, после си измий ръцете и зъбките и тогава закуска. Имаме достатъчно време за всичко. Знам, че си нетърпелив.
Оправих леглото на Тео и подредих играчките му. След това дадох малко храна на Трицветко.
– Готов съм! – каза ми Тео, след което и двамата влязохме в кухнята.

По пътя към болницата се надявах, че Стела си е останала все същата. Или беше различна, не тази, която познавах? Не знаех как бих се справил с това. Поех дълбоко въздух и се опитах да мисля за весели неща.
– Какво, Тео? Радваш ли се? – подкачих го аз.
– О, да! И то много!
В огледалото за обратно виждане от време на време хвърлях по някой поглед към Тео. Той ту се усмихваше, ту ставаше умислен. Какво ли се въртеше в малката му главичка?
Беше десет без петнадесет, когато оставих колата на паркинга пред болницата и се отправих с Teo към входа. Носех цветя. Бяхме спрели на идване с него пред един цветарски магазин и реших да купя бледочервени рози. Знам ли и аз защо бях решил така? Този цвят повече ми напомняше на оздравяване. Червените рози можеше да стресират Стела и интуитивно да си представи кръв.
Не зная какво точно стана с Тео. Случи се малко след като минахме през главния вход. Беше му за първи път да влиза в болница. Навярно от миризмата на дезинфектанти и хора, мотаещи се по халати, които той виждаше за първи път, го накараха да се уплаши. Тео се вкопчи в краката ми и се разплака. Взех го на ръце и му казах, че щом е с мен, няма от какво да се страхува.
После бяхме сами в аснсьора и той се успокои.
Медицинският персонал в интензивното отделение ме познаваше. Разменяхме си поздрави, докато минавахме с Тео по коридорите.
– Съжалявам, господин Крол, визитацията още не е започнала. Лекарите са заети със спешен случай. Но вие няма за какво да се притеснявате. Съпругата ви е добре – каза ми една от медицинските сестри. – Само ще трябва малко да изчакате.
Аз се съгласих с нея, но докато стигнем до стаята на Стела реших друго. И двамата с Тео бяхме чакали достатъчно дълго време, за да се срещнем с нея. Ние не можехме да седим на някаква пейка просто ей така, спокойни и равнодушни отвън, знаейки, че Стела бе вътре.
Приближихме вратата и с пръст към устните аз направих знак на Тео да бъде тих. След това двамата влязохме вътре. Стела беше сама. В стаята не се чуваше никакъв шум. Само завесите на прозореца, подхващани от вятъра, прошумоляваха понякога. Времето навън бе слънчево и топло. Стела спеше в леглото си и дишаше равномерно. Тя имаше свеж вид и като че ли на лицето и́ бе застинала едва забележима усмивка. Целунах косите и́.
С Тео помълчахме известно време, като гледахме как понякога Стела помръдва леко в съня си. Той я погали по ръката, сякаш искаше да се увери, че майка му е истинска. Бе много щастлив, че отново я вижда. Поглеждаше ме някак съучастнически и се усмихваше.
Счетох, че ще е по-добре, ако наистина изчакаме отвън. Не ми се искаше да си навличам гнева на някоя медицинска сестра. Подканих Тео с ръка, че е време да излизаме.
– Тате, защо не събудихме мама? – огорчено ме попита той. – Тя няма ли да се прибира вкъщи?
– Спокойно, Тео! Нали затова сме дошли. Не се тревожи. Без мама няма да си тръгнем.
– Добре – каза тихо той и сведе за момент глава. – Тате, а ти не можеш ли да я събудиш?
– Мога, Тео. Просто на мама и́ трябва още малко време.
По всичко личеше, че се бях озовал в затруднено положение. Не знаех как можех да разсея създалото се недоразумение. Тео можеше да продължи с неговите въпроси.
– А, ето ви и вас, господин Крол! – измъкна ме от неудобното положение лекуващият лекар на Стела. – Всеки момент ще започнем визитацията. Бихте ли дошли за малко с мен?
Доктор Нийлс направи няколко крачки в коридора, а аз го последвах. Той спря и започна да ми обяснява:
– Господин Крол, бих искал да ви успокоя. Колкото и невероятно да ви звучи, нещата ще се подредят с времето … Много време и спокойствие се желае за вас и за нея. Вкъщи се постарайте да има спокойна среда, да няма напрежение. Много е важно! Но не на последно място, опитайте се да съхраните себе си, защото стресът е голям и съпругата ви ще се нуждае от вас. Важно е да сте търпелив и спокоен, защото периодът на възстановяване ще бъде дълъг. Съпругата ви ще има нужда от време да се осъзнае. Правете кратки разходки до познати места. И ако е уплашена, ако пита къде се намира, върнете я назад във времето и и́ припомнете кога сте били заедно на това място и колко щастливи сте били тогава. По някое време може да си мислите, че тя е напълно здрава, но после внезапно да се почувства дезориентирана. Трябва да сте подготвен за всичко, господин Крол. Но не се плашете. Стела е млад човек и ще се възстанови сравнително бързо. А! Eто, че и колегите ми пристигат. Не губете надежда, господин Крол! Няма да е толкова трудно!
Доктор Нийлс стисна леко рамото ми и се усмихна окуражително. След това се здрависа с колегите си и те влязоха в една от стаите с пациенти. Аз се върнах при Тео.
– Тате, още дълго ли ще чакаме? – попита той.
– Не, Тео! Още малко остана.

Лекарите влизаха и излизаха от стая в стая. Аз бях спокоен, но като всяко очакване и това беше изнервящо. Не след дълго те влязоха в стая номер двеста и девет. Стаята на Стела. Останаха десетина минути вътре, а на излизане една медицинска сестра се обърна към нас и каза:
– Можете да влизате, господин Крол. Вашата съпруга ви очаква.
Както и предполагах, Тео първи се втурна през отворената врата, викайки колкото му глас държи:
– Мамо, мамо!
Когато влязох и аз вътре, видях, че Стела бе прегърнала Тео, а в очите и́ имаше сълзи от радост.
– Как си? – попитах я аз, прегръщайки и двамата едновременно. Този фин аромат от нейния парфюм обичах повече от всички други и останах така, заровил лице в косите и́ и със затворени очи, за да му се насладя по-дълго.
Стела се усмихна притеснено, сякаш се чувстваше виновна за нещо.
– Много добре! – отвърна тя и добави: – Искам да се прибера вкъщи.
– Хей – изведнъж подхвърлих аз, за да създам добро настроение у Стела, – не можеш да си представиш какво преживях, докато те нямаше!
– Какво?
– Нито за миг не съм преставал да мисля за теб! — казах и́ аз и и́ подадох цветята.

Напуснахме болницата точно в единадесет часа предобед. През целия път в колата Стела се притискаше в мен. Не знаех дали тя щеше да си остане все същата, но в момента беше такава, каквато я помнех. Стела изглеждаше в страхотна форма и напълно отпусната. Сякаш комата не я беше променила и днес бе ден като всеки друг — ден, не по-различен от останалите.
Стела си тананикаше някаква детска мелодия, а Тео се опитваше да пее заедно с нея. Той бе много щастлив, че майка му е отново при нас.
– Имам идея! – казах аз. – Какво ще кажете, ако се отбием някъде да хапнем за обяд? Близо сме до „Вапиано“.
– Искам пържени картофки с наденички – провикна се Тео от задната седалка. – И с кетчуп.
– Каквото пожелаеш, Тео. А ти, Стела?
– Ще си поръчам нещо по-леко. Вероятно някаква супа с крутони. Стомахът ми е още много изнежен. Трябва да внимавам с какво се храня.
Паркирах колата близо до ресторанта и тримата влязохме в него. Стела изглеждаше все още малко отпаднала, но според мен бе оздравяла. По време на обяда тя мълчеше, а аз исках да чувам гласа и́. От толкова време водех само вътрешни монолози с нея. Липсваха ми нашите ежедневни разговори.
– Стела, не ти ли беше скучно сама в болницата?
– Не, не бих казала! Сънувах много – усмихна се тя, – постоянно пътувах. Видях красиви места, срещнах интересни хора ... Повечето от тях ми бяха непознати. A най-странното бе, че сънувах баща ти. И този сън се повтори няколко пъти, но винаги по различен начин. Все още помня всичко. Неговата къща, градината, близкото езеро ... Но по някакъв начин този сън ми изглеждаше реален. Не беше като другите. Разговорите с баща ти бяха интересни. Той е прекрасен човек, Макс!
– За какво си говорихте с него?
– Най-вече за теб, Макс. Баща ти те обича много. Жалко, че не бяхме заедно. На теб това място също би ти харесало. Без съмнение. Там всичко беше тихо и спокойно, сякаш времето бе спряло. Моят престой при баща ти бе много вълнуващ.
– Бил съм там, познавам мястото, за което говориш. То наистина е много красиво и привлекателно.
– Странно! А аз си мислех, че е било само насън.
– А какво друго би могло да бъде? Ти от пет седмици си в болницата.
После казах на Стела, че нейните родители са на почивка и ако иска, може да им се обади по телефона.
– Ще го направя по-късно – отвърна тя.

Прибрахме се вкъщи. Стела беше малко изморена, но пожела да пием кафе. Каза ми, че не била пила кафе от тридесет и три дена, колкото бе и престоят и́ в болницата.
Тео постоянно намираше какво да покаже на майка си – нови играчки, рисунки и дрешки. Разказваше и́ какво е правил и къде е ходил с братовчедите си.
Станах, за да си налея нещо за пиене. Стела ме попита какво ми има.
– Нищо – казах аз. Усмихнах се, а после излязох с чашата сок на терасата. Бях отказал цигарите преди година, но не ми се пушеше. Исках само да подишам малко свеж въздух. Загледан навън, едва сега осъзнах, че Стела беше единственият ми шанс да избягам от всичко, което бях научил и преживял по време на това странно пътуване до баща ми и от страховете, които бях изпитал там.
Чух как Тео пожела да гледа детски филми с майка си и те отидоха в детската стая.
Някаква жена бе седнала самичка на една от масите в кварталния бар отсреща. Тя носеше бежова рокля и подпираше брадичката си с дланите на двете си ръце. За какво ли мечтаеше? На ушите и́ блестяха дълги обеци. Тя бе съвсем встрани от всички останали гости на бара, седнали на масите на открито. Може би бе загубила някого, а може би имаше среща? Не знам, но не ми изглеждаше щастлива.
Както се бях отнесъл, наблюдавайки живота около мен, чух приближаващите стъпки на Стела.
– Тео заспа – каза тя, притисна се към гърба ми и докосна лицето ми с пръстите на едната си ръка. После бавно я спусна към гърдите ми и все по-надолу и по-надолу. Дъхът ми се учести. Обърнах се. Целувахме се дълго.
Стори ми се, че самотната жена с бежовата рокля от бара отсреща ни гледа.
– Хайде да влезем вътре – казах аз.

Помагахме си един на друг да се съблечем. Аз не криех радостта си, че Стела е с мен. Легнахме голи на леглото. Ръцете ни докосваха познатите приятни извивки на телата ни ... Нашите чувства, движения и стенания бяха нещо като преоткриване. Аз се търсех в нея, а Стела търсеше себе си в мен. Не се намирахме и се въртяхме в леглото, слепени един към друг. Все едно бяхме в дълбока синя вода и трябваше да плуваме и към повърхността, за да си поемаме въздух. Бяхме толкова надълбоко, беше толкова красиво! Не знам колко дълго продължи това търсене, но бе забавно до момента, в който осъзнах, че само още едно докосване, само още един натиск и всичко ще свърши, че краят на търсенето бе дошъл. Ние престанахме да се движим.
Не е случайно, че за любовта се говори като за магия, за която не може да се разкаже – тя трябва да се съпреживее. Откъдето и да погледнех нещата, ние успяхме да върнем времето назад и отново да бъдем щастиви заедно.
Стела бе останала почти без сили. Влязохме заедно в банята, а после се върнахме в леглото. Тя сe притисна силно в мен и почти веднага заспа. Беше ми приятно, че сме един до друг. Бях изпаднал в кротък унес и останах да лежа до нея. Когато усетих, че Стела спи по-дълбоко, станах от леглото да взема една книга на Маркес и се върнах обратно.
Никога не бях забравял, че винаги ще ни очакват и хубави неща.
В късния следобед, след като Тео дойде в нашето легло и събуди мен и Стела, решихме да излезем да ядем сладолед. Поканих и сестра ми по телефона да дойде с Фабиан и Марлене.

Откакто Стела се прибра вкъщи, се почувствах като човек, на когото всичко му е на мястото и нищо не му липсва. Празнотата, която чувствах преди, когато се събуждах сутрин, вече я нямаше.
Бях забелязал, че бе достатъчно да я погледам само няколко секунди, за да престана да се тревожа за каквото и да било. Стела бе толкова красива, че никога нямаше да се откажа да я гледам.
Само Трицветко ме разсейваше понякога, идваше при мен и искаше да го галя.
Сутрин я наблюдавах в леглото. Чувах как шурти водата на душа, след което Стела се появяваше по бельо и сядаше пред тоалетката, за да се гримира. После нагласяваше обеците си и се обличаше. През цялото това време тя не казваше нито дума, сякаш бе заета с най-важното нещо на света и имаше нужда от стопроцентова концентрация. Сутрин Стела водеше Тео на детска градина, а следобед го вземаше. Радвах се на това нейно решение. Така Стела възвръщаше част от старите си навици и навлизаше стъпка по стъпка в нормалния живот. Доктор Нийлс я бе посъветвал да си води дневник и Стела започна да пише в него от вчера. Обещал съм, че няма да го докосвам.

Мобилният ми телефон звънеше, а не знаех къде го бях оставил. Предположих, че Стела ме търси да ми каже, че нещо се е случило. При тази мисъл ми настръхнаха косите. Но не – беше майка ми.
Стела не бе нахранила Трицветко и той мяукаше. Започнах да отварям една консервна кутия за него и да я изсипвам в паничката му, докато говорех с майка ми по телефона.
– Макс, защо не се обаждаш? Кога ще доведеш Стела да я видя?
– Извинявай, мамо! Щях да ти се обадя днес. Какво ще кажеш за петък? Ние ще донесем сладкиш и ще пием чай.
– Добре, Макс. Доведете и Тео с вас. Само да не забравиш?
– Няма да забравя, мамо. Знаеш, че всеки петък следобед идвам при теб. Този път ще дойдем и тримата. До скоро!
Малко тъпо се получи. Трябваше по-рано да и́ се обадя. Изписаха Стела от болницата в понеделник, а днес бе сряда.

Стана девет, а Стела не се връщаше вкъщи. Пиех кафе на терасата и поглеждах надолу към улицата, с надеждата, че ще я видя. Времето напредваше и започнах да си мисля какво ли не. Набрах номера и́ по мобилния. Чаках дълго, но тя не вдигна. Изпих кафето и реших да отида до детската градина. Тя беше само на пет минути пеша от вкъщи. Когато видях, че Тео играе с другите деца на двора, малко ми олекна. Тогава реших да пробвам пак да се свържа със Стела по телефона.
– Макс, забравих да ти кажа, че бях решила днес да обиколя магазините. Имам нужда да си купя някои неща. Времето навън е чудесно. Можем да се срещнем някъде и да обядваме заедно. В момента съм близо до „Вотивпарк“.
Гласът на Стела звучеше невинно и щастливо.
– Много добре си направила, скъпа – казах аз, като едва се сдържах да не я засипя с упреци по неин адрес, но трябваше да бъда спокоен. Нейното здравословно състояние го изискваше – никакви тревоги, стрес и караници. – Ще се срещнем след половин час в парка.
По пътя към Стела вече напълно се бях примирил със ситуацията. Всъщност, нищо лошо не се бе случило. Може би единственото нещо, което трябваше да направя бе, да прогоня старите си страхове. Опитвах се повече да не мисля за нищо.
Стела ме чакаше, седнала на една пейка с картонена чаша топло какао, от което се вдигаше пара. Тя бе прибрала косата си на опашка и изглеждаше точно така, както и преди, когато се запознахме. Между тогава и сега не можех да открия разлика. Един слънчев лъч минаваше през листата на едно от дърветата в парка и я караше да примигва. Стела ме видя и ме дари с щастлива усмивка. Аз се наведох напред, за да я целуна по устните.
– Това ли е всичко? – попитах аз, като посочих към препълнените маркови хартиени сакове, от които се подаваха нови дрехи и етикети.
– Мисля, че да – каза Стела с широка доволна усмивка. – Ако ми потрябва още нещо, винаги мога да си го набавя.
– Изпи ли си какаото? Хайде да оставим покупките в колата.

Стела ме бе хванала под ръка и така се разкарвахме по улиците около час, без да знаем къде точно искахме да отидем. От време на време се спирахме и се целувахме. Променихме посоката. Минахме покрай „Бургтеатър“, влязохме във „Фолксгартен“ и седнахме на една от пейките в градината с розите. Те ухаеха и въздухът бе опияняващ. Слънчевият юлски ден бе ленив и любовта трептеше около всеки един розов храст. Може би останахме половин час на пейката и се целувахме небрежно прегърнати. На мене ми харесваше така, но нито ми се оставаше, нито ми се тръгваше. Оставих на Стела да реши. Тя се усмихваше и бих казал, че и двамата бяхме щастливи, без да си кажем каквото и да е. По някое време Стела стана, обърна се към мен, усмихна се отново и ми подаде ръка. Тръгнахме към „Хелденплац“. Завихме вдясно и се озовахме между „Близнаците“. После се насочихме към „Мариахилферщрасе“. Бяхме изминали почти цялата улица, когато влязохме в един голям ресторант, близо до „Вестбанхоф“. Вътре се носеше тиха, лека музика. Чувствахме се като младоженци, идващи на своето сватбено тържество. Бях просто луд от щастие...

Вкъщи Стела веднага се зае да изпробва всички нови дрехи и обувки в спалнята. Там тя се преобличаше, а аз по нейно желание трябваше да остана във всекидневната и да пускам подходяща музика, когато тя се появяваше всеки път облечена различно, като имитираше доста успешно походките на модните модели.
Понякога Стела се бавеше по-дълго в спалнята, защото сменяше и грима си. Беше забавно и за двама ни. Тя получаваше ръкопляскания и продължителни овации от мен. Заслужаваше ги. Аз харесвах нейното тяло, както и да бе облечено то. Стела беше единственият човек, който винаги успяваше да ме измъкне от ежедневното еднообразие.
Ние бяхме толкова погълнати от тази игра, че почти забравихме да вземем Тео от детската градина.
Същата вечер се опитахме да гледахме някакъв мафиотски филм по телевизията. Стела бе легнала до мен и забелязах, че не можеше да се концентрира. Скучаеше. Беше топла вечер и всички врати между стаите в апартамента ни бяха разтворени, както и някои от прозорците.
По средата на филма тя докосна с ръка гърдите ми. Разбрах какво означаваше това и зарязах филма. Начинът, по който усещах как тялото и́ се плъзга навсякъде по мен, направо ме влудяваше. По някакво съвпадение, когато и двамата свършвахме, мафиотите започнаха да стрелят продължително с пистолетите си и Тео се събуди. Стела отиде да го успокои и не се върна. Оставих ги да спят двамата в детското легло.

Четвъртък бе по-спокоен ден. Стела стана по-рано и направи палачинки. Тео беше много доволен. Тя го заведе в детската градина, после се прибра и пихме кафе. Аз и́ казах, че утре ще отидем да посетим майка ми в два следобед и че ще вземем Тео по-рано. Не бях сигурен дали Стела помнеше майка ми. Помислих си това, защото тя нищо не ми каза.
Едва днес забелязах, че Трицветко отбягваше Стела, а и той като че ли не бе нейна първа грижа. Върху вратата на хладилника с малък магнит бе закрепена снимка на Трицветко, а под нея бе изписано седмичното му меню. Тя му сипваше храна и вода в купичките, но не винаги. Не си правеше труда да ги измие или смени.
Мое задължение беше да я наблюдавам, да следя и за най-малките изменения в поведението и́. Известно време седях пред компютъра, правех се, че задълбочено чета нещо там на монитора и я наблюдавах дискретно. Стела бе започнала да почиства и оформя ноктите на ръцете и краката си до прозореца. Беше съсредоточена и влагаше прецизно старание. Боядиса ги с ярко червен лак, погледна ме доволна и попита:
– Харесват ли ти?
– Много са красиви! – отвърнах аз. – Искаш ли да излезем?
Стела не каза нищо. Натъжих се. Животът и́ бе пропаднал изведнъж и тя трябваше да намери следите от своето минало, за да може да продължи напред. A aз не знаех как да и́ помогна. Тя правеше само нормални неща в момента и аз си помислих, че няма за какво да се тревожа.
Стела реши да се занимае с библиотеката. Тя започна да изважда книгите, забърсваше рафтовете, след което връщаше книгите обратно по местата им. Изглеждаше, че Стела бе обзета от спонтанното вдъхновение да въведе ред вкъщи.
– Скъпа, имаш ли нужда от помощ? – попитах я аз.
– Не – отвърна кратко тя.
Така продължи през целия ден. Стела си намираше някакви занимания из апартамента, а аз я наблюдавах. От време на време излизах на терасата да се разсея.
По време на вечерята забелязах, че червеният лак по ноктите и́ на места бе олющен.
Преди да си легне, Стела отново взе своята тетрадка и писа в нея поне десетина минути. А по-късно, когато се пъхна при мен под завивките, тя ми обърна гръб и веднага заспа. Не знам дали ме чу, че и́ пожелах лека нощ и я целунах по врата.
Откакто изписаха Стела от болницата, бяха преминали много мисли през ума ми. Бях подложен на изпитания, с които трябваше да се справя.

Беше петък сутринта и почти се бе развиделило. През нощта над града бе паднала мъгла. Стела още спеше и по всичко личеше, че тя ще продължава да спи още дълго. Явно чистенето вчера и́ дойде в повече. Погледнах часовника. Беше седем без десет. Някой трябваше да събуди Тео, да му приготви закуска и да го заведе в детската градина. Днес този някой щях да бъда аз. Останах известно време пред прозореца и гледах как постепенно сивата мъгла започна да прозира.
Имаше корнфлейкс и мляко в кухнята. Тръгнах към детската стая. За моя изненада Стела беше там, приседнала на леглото и галеше косите на Тео.
– Няма нищо по-красиво от това да гледаш как децата спят. Като ангелчета са – каза тя.
– Не е лесно да се опише – съгласих се аз.
Стела бе облечена с бяла дантелена блуза и черна кадифена пола. В тези дрехи до известна степен тя приличаше на послушница в манастир. Липсаше и́ само покривало за главата.

Както бе уговорено, в петък отидохме при майка ми на чай. Стела и Тео получиха комплименти, целувки и прегръдки. Център на внимание за майка ми бе Стела. Тя не я попита нищо относно нейното здравословно състояние. Заинтересува се дали сме планирали някакво пътуване и как прекарваме времето си заедно? Учудваше се колко бързо минава времето:
– Щом дойде януари и докато се усетиш, декември вече чука на вратата.
Не разбрах какво беше смешното тук, но майка ми много се смя. Днес тя леко преиграваше с нейното приповдигнато настроение. Може би, защото искаше да се хареса на Стела.
Разбира се, че майка ми се заинтересува и от Тео. По нейно желание той издекламира едно кратко стихотворение и изпя някаква детска песничка, но не до края.
Чашите за чай бяха на масата, а също и сладкишът, който бяхме донесли. Чаят също бе готов, но майка ми обясни, че трябва да почакаме малко докато напълни чашите, защото чаят трябва да се попари достатъчно.
Тя се гордееше с нейния чай. Той бе смес от различни сортове и пропорциите между тях бяха известни само на нея.
Стела не се чувстваше добре. Майка ми също бе забелязала това и ме привика в кухнята, уж да и́ помогна. Тя сподели с мен, че състоянието на Стела я безпокои. Усмихнах се пряко силите си, защото, макар и често неадекватна, майка ми имаше право. Казах и́, че държа нещата под контрл и съм решил да заведа Стела на опера.
– В никакъв случай! – светкавично възрази тя. – Там има толкова много писъци, които ще стресират Стела още повече. Операта само ще влоши положението и́.
Майка ми настояваше да предприема нещо по-сериозно. Да потърся лекарска помощ.

Пиех чая си на малки глътки и усещах дъха на Стела, почти недоловим, как достигаше до мен. Откакто бяхме дошли при майка ми, тя не бе казала и дума. Само от време на време, когато някой споменеше името и́, Стела мъчително се усмихваше. Не можех да повярвам, че състоянието и́ се бе влошило чак до такава степен и то само за няколко часа. Бях обзет от чувство на отчаяние.
Майка ми беше права, но все пак си мислех, че положението не е неспасяемо и със Стела ще намерим начин да се справим. През следващата седмица майка ми звънеше всеки ден по телефона, за да ми каже, че смята всяко отлагане за неразумно.

В събота сутринта Стела привърши с писането в тетрадката си, после стана, застана на вратата, готова за излизане, и за първи път не ми се усмихна. Стоеше, сякаш аз не бях там, от което ми стана тъпо. Сякаш ме приемаше за някой друг или ме виждаше за първи път в живота си. Попитах я къде отива, но тя отвори вратата и излезе без да ми отговори. Излязох на терасата, поне да проследя посоката, в която ще тръгне. Стела бавно се запъти към парка и седна на една от пейките.
Аз си направих кафе и отново излязох на терасата. Стела не бе помръднала от пейката. За какво ли си мислеше тя? Стана ми мъчно за нея.
Тео се бе събудил и ме намери по пижама на терасата.
– Тате, гладен съм – каза той.
Направих му сандвичи и какао за закуска, като през цялото време поглеждах към парка.
Петнадесети юли е. Слънчев и тих ден. Какво ли бе намислила Стела? Реших, че нейното поведение не можеше да продължава все така.
– Тео, мама е в парка. Искаш ли да отидем при нея?
– Да, тате! – каза той и изтича в коридора да се обуе. – Тате, да взема ли и моята тротинетка?
– Да. Вземи я.
Ние отидохме в парка. Стела продължаваше да е вглъбена в себе си или поне така изглеждаше. Дори не знаех дали ни забелязваше. Надявах се, че нейното лошо настроение бе само временно състояние. По всичко личеше, че тя не можеше да го контролира и не разбираше какво всъщност се случва с нея. Нейното нежелание да общува ме притесняваше. Седнах до Стела и я прегърнах. Подканих я с думи да стане, за да се разходим по алеите в парка.
Аз бях най-търпеливият човек на света. Както и да се променяше нейното емоционално и психическо състояние, ние щяхме да извървим този труден път заедно. Не можех и за миг да си представя, че ще я загубя.
– Стела, погледни! Две катерички си играят. Гонят се по дърветата.
– Къде?
– Ето там! – посочих аз с ръка.
– О, да! Виждам ги! – засмя се Стела. – Много са пъргави и забавни.
Аз само импровизирах. Не знаех, че разходката и малките неща в природата ще се окажат оздравителни за нея. Стела отново говореше и се усмихваше, а това бе добро начало.
Лекият вятър нежно играеше с косите и́. Аз хванах ръката и́, погледнах я и и́ казах:
– Стела, много си красива!
– Благодаря! Много си мил, Макс!
Нямаше съмнение, че нещо се разчупи и освободи Стела от нейното безразличие. Тя ме обгърна с една ръка през кръста и ние продължихме да вървим по алеите в парка. Тео караше своята тротинетка около нас.
Целунах я за кратко по устните и потърсих точните думи, които да и́ кажа, но не ги намирах. Всъщност те нямаха никакво значение, защото Стела се усмихваше и тази усмивка показваше, че постъпката ми не я изненада. Вдишвах и издишвах дълбоко въздух. Усещах, че сме живи. Неочаквано Стела спря и също ме целуна. Знаех, че в този момент не исках нищо друго. Слънцето грееше. Докоснах меката кожа на рамената и́. Видях, че в тревата зад нея нещо мърда. Беше таралеж. Показах го на Стела. Наслаждавахме се на всичко наоколо.
Изведнъж си помислих, че ако отидем някъде, където някога сме били щастливи, заедно можехме да преоткрием това време и навярно то ще ни даде тласък към по-нормален живот. Аз трябваше да предотвратя други нейни безразсъдни постъпки.
Вкъщи извадих семейните албуми. Повиках Стела и заедно започнахме да ги разглеждаме. Снимки преди сватбата, снимки по време на сватбата, сватбеното ни пътешествие в Бари, снимки с Тео, снимки с роднини и приятели...
Аз хвърлях по някой друг поглед върху лицето и́ и наблюдавах нейните реакции. Тя не помнеше всички места и лица на хора, запечатани върху снимките и това не ме учудваше. Но страшно се радвах, когато тя разпознаваше някои от хората. Задържах вниманието си върху тези снимки и добавях подробности, за да може Стела да освежи паметта си.
– Виж само колко млади сме били! – ентусиазира се тя, когато дойде ред на нашите сватбени снимки. – А къде ли е сега сватбената ми рокля? Мисля, че не съм я виждала в гардероба.
– Не се тревожи. В раклата е.

Следобед решихме да гледаме в едно от градските кина с Тео „Ариел“ и ядохме пуканки. После отидохме в увеселителния парк и тримата се качихме на Виенското колело, а след това Тео кара малка детска спортна кола. Когато той слезе от нея, не спираше да споделя впечатленията си и да ни обяснява колко добре се е справил с педалите и кормилото.
Тръгнахме към сеата с пръчки захарен памук. Бях прегърнал Стела и чувствах топлината и́. Отстрани изглеждаше, че сме едно обикновено семейство, но аз бях готов за всякакви изненади. Стела можеше ей така, от нищото, да изпадне отново в някакъв емоционален срив. Не преставах да мисля какво друго бихме могли да направим, за да запазим темпото за възстановяване на нейната нормалност. Наближавахме парка, а след него щяхме да се приберем вкъщи. Освен разговор за това, какво можем да сготвим за вечеря, друга тема не ми идваше на ума. Аз и Стела трябваше да говорим непрекъснато. Поне така си мислех аз. Нейното съзнание трябваше да бъде постоянно ангажирано, за да не могат случайни мисли да я отвеждат в погрешна посока. Думите бяха от голямо значение. Но не какви да е думи, а такива, които подклаждат въображението и водят до позитивни мисли и очаквания. И точно тогава, когато вече изпадах в безпомощно самосъжаление, че не можех да подхвана някоя свежа тема за разговор, се роди спасителната идея, от която имахме нужда и двамата.
– Стела, какво би казала, ако направим второ сватбено пътешествие?
– Макс, това би било чудесно! – въодушеви се Стела. – Къде ще отидем?
– Бари. Пясък, море, слънце – ще ни се отрази добре. Но този път ще вземем и Тео с нас. Ако ти имаш друго предложение, готов съм да го приема.
– Съгласна съм с Бари. Кога тръгваме?
– Ако си пригласим багажа утре, можем да тръгнем още в понеделник сутринта – уточних аз.
Паркирах колата и тримата тръгнахме към вкъщи. Стела беше щастлива. Бяхме хванали Тео от двете страни за ръце. Вярвах, че нашите отношения със Стела в бъдеще щяха да се подобряват.

Вечерта аз четох приказка на Тео, докато заспи. Стела ме видя, че излизам от детската стая и ме извика да пием вино. Отпихме от чашите, след което тя ми каза, че бързо ще се върне и ме остави сам. Само след минута-две Стела дойде, облечена със сватбената си рокля. Беше сресала старателно косата си и си бе сложила обеци. Тя се усмихваше, а очите и́ искряха.
– Макс, на какво сватбено пътешествие ще тръгваме, ако поне не си видял булката? – каза дяволито тя и протегна към мен и двете си ръце. Аз ги хванах и Стела ме поведе към спалнята. В началото си помислих, че тя отново е станала неадекватна, но в леглото бързо отхвърлих това мое съмнение.

Пътуването до Бари бе доста дълго. И друг път бяхме пътували заедно със Стела и тя беше спокойна, имаше ми пълно доверие. Пътят ни минаваше почти по Адриатическото крайбрежие, а то бе гъсто населено и застроено с хотели и ресторанти. Аз карах сравнително бавно. Спирахме за кратки почивки, а също и да похапнем нещо. Тъй като тръгнахме бързо, бяхме малко неподготвени и нямахме никакви резервации. За да намерим къде да пренощуваме, често трябваше да питаме за свободна стая в няколко хотела. Понякога, заради Тео оставахме по два или повече дни. Той имаше нужда от почивка и спокоен сън. Прекарвахме по няколко часа на плажа. Тичахме по пясъка и си играехме с вълните. Ако имаше скали на брега, отивахме до тях и гледахме малките рибки и рачета около камъните и водораслите в морето. Разхождахме се по плажните ивици. Стела беше дала пълна свобода на своята жизнерадостна и свободна натура. Често тя тичаше срещу вълните, които я връхлитаха и водата я покриваше. Толкова много се забавляваше, че когато се качвахме отново в колата, за да продължим нашето пътуване, виждах как сянка на искрено съжаление преминаваше през живите и́ сини очи.

В Бари извадихме голям късмет. В същия ден, когато пристигнахме, една малка къща край морето бе освободена от други летовници и ние я наехме. Почти нестихващ и неуморен, шумът от вълните се чуваше и денем и нощем. Пред къщата имаше достатъчно широка и дълга ивица пясък.
От няколко дена сякаш витаехме в цветен сън. Не се разделяхме нито за миг и животът изглеждаше учудващо прост. Сутрин оставахме известно време в леглото и се любехме. После си вземахме душ, обличахме се и приготвяхме закуската. Тео ставаше последен. Закусвахме тримата, а после излизахме пред къщата и бяхме на плажа. Стела се излежаваше на един шезлонг под слънчевия чадър до обяд, а аз и Тео си играехме в пясъка и с водата по брега. Беше красиво и усамотено място – точно каквото ни трябваше. Следобедите мързелувахме под сянката на верандата, а когато Тео спеше, оставахме в стаята полуголи и често се вкопчвахме един в друг. В късния следобед излизахме отново на плажа.
Понякога животът можеше да предложи съвършени мигове.

Днес сутринта, както винаги, още със ставането от леглото, погледнах през прозореца. Вече се разсъмваше, но небето бе мрачно. Много скоро щеше да завали. Беше началото на септември и бе време да се връщаме вкъщи. Но не можех да не призная, че нещо все пак се бе променило. Oт три седмици насам със Стела изживявахме доста спокоен период.
Щеше ли да бъде винаги така? Ясно ми бе, че тя вече не си спомняше през какво бе преминала.
Стела и Тео още спяха. Върнах се на топло в леглото и я побутнах лекичко, но тя продължаваше да спи. Реших да я изчакам.
Лятото свършваше.
Можеше ли спомените да се разделят на стойностни и по-малко стойностни, когато ставаше въпрос за близки хора? Този объркан живот, не се състоеше само в това да обичаш някого, за да го направиш щастлив.

Когато тръгвахме, колата се поднесе няколко пъти, докато се движеше по мокрия виещ се и неравен път, който излизаше на главното шосе. Трябваше да сменя гумите.


/ следва /