автор: marathon

IV


По обяд паркирах колата пред пицарията, в която бях и на отиване към баща ми. Влязох вътре и си поръчах двойно кафе, докато ми донесат пицата.


Прибрах се вкъщи около един следобед и веднага положих глава на възглавницата. Бях уморен, но заради вълненията през деня не можех да заспя. Няколко пъти се стрясках в полусънно състояние. Преживяното от мен в града на баща ми се повтаряше в думи и образи без да го желая. Все пак умората в мен надделя и аз успях да поспя няколко часа.
По някое време продължителното звънене на мобилния ми телефон ме събуди. От болницата ми съобщиха, че Стела е започнала да идва в съзнание. Отваряла очите си и мърдала пръстите си, но още не говорела. Трябваше да изчакам поне три дена, защото посещенията на пациенти през такъв период на възстановяване не били желателни. Моментът бил деликатен. Те щели да се обадят в сряда следобед дали мога да посетя Стела в четвъртък.
Зарадва ли ме тази новина? Разбира се, че тя ме радваше, но се учудих на спокойствието, с което я приех. Сякаш ми съобщиха нещо очаквано, нещо, което неизбежно щеше да се случи.
Въпреки мъчителните изпитания, на които бях подложен с положението на Стела и преживяното с баща ми и леля ми, изглеждаше, че всичко тръгваше на добре. Взех си един душ и се обадих на сестра ми. Тя беше с децата на някаква детска площадка. Разбрахме се по-късно да отида направо при нея вкъщи за вечеря в шест, а после щях да се прибера с Тео вкъщи.
Разбира се, че никой не знаеше за моето гостуване при баща ми и така беше по-добре. Щях да си спестя обясненията. А и без това не ми се разказваше нищо от преживяното с него и леля ми.
До шест имах на разположение около два часа. В този момент си помислих, че съм постигнал равновесие между живота и смъртта. Стела беше на път да се възстанови, а аз се върнах жив и здрав от странния град. Оттук нататък само красиви неща ме очакваха. Дългата тишина и прекомерното спокойствие не бяха за мен. Можех да изпия едно-две питиета някъде, да се порадвам на птиците и на всякакви други шумове в града.
Пуснах музика. Трицветко влезе през отворената врата на балкона. Беше ме налегнала една такава леност, че честно казано нищо не ми се правеше.
Няколко мига останах да лежа неподвижен по гръб. Трицветко дойде и легна върху гърдите ми. Тъжните спомени от преживяното през последните дни проблясваха някъде дълбоко в съзнанието ми, сякаш танцуваха покрай мен. Виеше ми се свят и сърцето ми биеше лудо. Под звуците на спокойната музика малко по малко започнах да се отпускам, затворих уморените си клепачи и се унесох в дрямка. В крайна сметка аз си бях вкъщи и можех да правя каквото си поискам, също като Трицветко, който спеше, хранеше се и по цял ден се протягаше от скука.

В шест следобед бях при сестра ми. Йонатан, нейният съпруг, пътуваше с търговски кораби и тя често бе сама с децата.
– Добре ли си, Макс? – пипита тя, докато подреждаше масата.
– Да. А ти?
– Справям се! Свикнала съм.
– Тео слуша ли те?
– Той е най-милото дете на света! Имаш ли някакви новини за Стела?
– Точно смятах да ти кажа. Тя е започнала да движи пръстите си и понякога си отваряла очите.
– Радвам се да чуя това.
– Аз също съм щастлив!
– Най-после всичко отново ще си дойде на мястото.
– От болницата ме предупредиха, че временно ограничават посещенията при нея. Навярно само за няколко дни. Искали да и́ спестят вълненията, за да може тя да навлезе необезпокоявана, стъпка по стъпка отново в действителността.
– Макс, ако имаш нужда от помощ, обади ми се.
– Разбира се!
Сестра ми отвори вратата и се провикна:
– Деца, гладни ли сте?
Тео беше в детската стая с братовчедите си. Тримата буквално се изсипаха на бегом в кухнята с много смях и закачки. Тео се зарадва да ме види и държеше да ми разкаже къде е бил и какво му се е случило през последните три дена. Той разказваше припряно и несвързано. Беше ми трудно да разбера всичко.
Вечеряхме варени картофи със спанак и пържени наденички. Аз и Тео си тръгнахме скоро след като се нахранихме, защото утре беше понеделник и той трябваше да ходи на детска градина. В къщи му предстоеше къпане, а след това приказка за лека нощ. Благодарих многократно на сестра ми за всичко, което тя прави за мен и за нас.

Няколко дни не се виждах с никого. Всичко, та дори и само части от преживяното с баща ми в неговия град, не можех да споделя с когото и да е. Даже и с най-добрите ми приятели. Когато започваше да се свечерява, излизах да се поразходя сам и ако ми се приискваше, отивах на някоя бар-тераса и просто си седях разпускайки, без нищо да правя, със зареян нанякъде поглед. По този начин се разведрявах. Слушах как другите хора около мен разговаряха помежду си и отпивах от питието си, уверявайки се, че светът не е спрял да се върти.
Може би, защото не бързах за никъде и бях сам, ме заглеждаха любопитни момичета, но аз не проявявах интерес. Не че исках да ме смятат за недостъпен или за загадъчен. Просто не можех да причиня това на Стела.

Днес беше сряда и очаквах обаждането от болницата. Посветих значителна част от следобеда в кроенето на планове, докато установих, че без Стела не мога да реша каквото и да е. Вместо да мисля само за красиви неща, усетих, че се бях върнал към някакви минали страдания, като предчувствах и нови.
Сетих се за Орнела Ванони и за обещанието, което бях дал на баща си, да танцувам с майка ми. Написах името и́ в youtube и заглавието на песента. Още от първите тонове разбрах, че това беше музика от едно друго време, но не бих казал, че то ми бе напълно чуждо. Прослушах и други нейни песни. Сантиментални, лесни за възприемане текстове и музика, любов, страсти и неволи. Това беше бавно течащото време на моите родители – обикновено и истинско, а не сегашното забързано, усложнено и непредсказуемо време, към което и аз принадлежах.

Най-после, малко след четири, ми се обади лекуващият лекар на Стела и ми каза, че имунната и́ система била слаба. Не било желателно нещата да се оплескат точно в края и по-добре ще е утре да не ходя при нея. Той ме посъветва да проявя още малко търпение, защото ставало въпрос за здравето на Стела. Освен това, по всяка вероятност щели да я изпишат в понеделник. Не било желателно да се поема риск от инфекция.
– Не защото в нейното състояние има някакви усложнения. Напротив! – продължи той. – Тя говори, движи се сама, но изследванията и тестовете и́ са ежедневни. Сутрин и следобед я подлагаме на кратки физиотерапии, целящи да спомогнат укрепването на мускулната и́ система. Съпругата ви е заета по цял ден и има нужда от почивка. Внимаваме да не я претоварваме. Ако всичко върви по план, както вече ви казах, ще я изпишем в понеделник предобед, след сутришната визитация в девет. Най-добре ще е да дойдете към десет, господин Крол.
Броят на моите самотни дни непредвидено се увеличи с още четири. Като се изключи следобедният чай и танц с майка ми в петък, през останалото време не ми оставаше нищо друго, освен да играя ролята на solo sunny boy.

Реших днес аз да взема Тео от детската градина и до петък той да остане моя грижа. Ставането сутрин, къпането вечер, разговорите с него, времето, прекарано заедно – това поддържаше връзката между баща и син свежа.
По пътя се обадих на сестра ми, за да и́ съобщя последните новини за Стела и да я уведомя, че до края на седмицата аз ще водя и вземам Тео от детската градина. Да си призная честно, твърде често разчитах на нея и малко бях позанемарил бащинските си задължения.
– Тате, вярно ли е, че когато хората се разболеят много лошо и отиват на небето? – попита ме Тео в колата на връщане.
– Не винаги, но понякога се случва. Защо питаш, Тео?
Бях учуден, че на неговата шестгодишна възраст го вълнуват такива неща.
– Роберт така каза.
– Кой е Роберт?
– Приятел от детската градина. Дядо му бил много болен и отишъл на небето. Татко, и аз ли ще отида един ден на небето?
– Разбира се, Тео! Някой ден и ти ще отидеш там. Но е много рано да мислиш за тези неща.
– Тате, когато това се случи, всичко ще започне отначало, нали? И аз ще бъда отново малък?
– Да, Тео. Ти ще бъдеш отново малък и всичко ще започне отначало.
– Значи е вярно. Роберт също каза така. И всички ще бъдем заедно, нали?
– Разбира се! Без нас кой ще се грижи за теб, момчето ми?
– Знаех си аз! – възкликна той щастливо.
– Тео, има още много време дотогава. Първо ти трябва да тръгнеш на училище, а после много, ама много да пораснеш.
Тео беше доволен от този разговор. Той гледаше право напред и се усмихваше. Навярно утре щеше да сподели нашия разговор с Робърт.

Отново беше петък, само че датата днес бе седми юли. Точно преди една седмица баща ми бе телефонирал с молбата да го посетя, а сега аз пътувах с моя сеат към майка ми за нашия чаен следобед.
По път спрях колата пред един цветарски магазин, за да купя цветя. Майка ми харесваше белите лалета.
– Макс, откога не съм те виждала!? Виж се само! Голям красавец си станал – истински мъж! Влизай, влизай! Не стой на вратата! О, и бели лалета си ми донесъл!
Нейното посрещане бе колкото познато, толкова и различно. Днес тя бе открила мъжа в мен и навярно от сега нататък при всяка наша среща щеше да изрича едно изречение повече.
Майка ми напълни любимата си ваза с вода и я постави на масата с лалетата в нея.
– Някакъв специален ден ли е днес? – попита тя. – Не си спомням на седми юли да се е случвало нещо особено.
Аз само се усмихнах, извадих мобилния си телефон и пуснах песента на Орнела Ванони.
– С известно закъснение, но би ли танцувала с мен, майко?
– О, Макс! – възкликна тя.
Изненадата на майка ми бе неописуема. Тя ме погледна сериозно, сякаш се заемаше да свърши нещо много важно и отговорно. После застана пред мен, обви раменете ми с двете си треперещи от вълнение ръце и ме притисна мълчаливо към себе си. Танцувахме бавно и с безшумни стъпки. Нямаше и следа от несигурната и́ походка. От време на време тя отместваше побелялата си глава от гърдите ми и ме поглеждаше със сияещи, насълзени от радост очи. Нямаше нужда от думи. Тази песен несъмнено я връщаше във времето на първата и́ среща с баща ми и тя беше отново млада, плаха и красива.
– Макс, ти танцуваш по-добре от баща си – каза майка ми, когато песента свърши.
– Не вярвам, мамо! Никога не съм бил добър в танците, но ти беше чудесна!
Как ми се искаше музиката от миналото да се върне. Бе толкова несправедливо, че съм се родил по-късно.

Оставих Тео да прекара съботния и неделния ден отново с братовчедите си, защото, въпреки че аз поддържах апартамента изряден, реших да му спретна едно основно почистване. В понеделник Стела щеше да се върне и всичко вкъщи трябваше да блести като ново.
Пуснах една пералня с дрехи, после още една. Прането щеше да изсъхне за три-четири часа. Междувременно забърсах прахта от мебелите и рафтовете, минах пода с прахосмукачка, а после му дръпнах една влажна стирка. Въведох в ред детската стая. Прозорците бяха най-голямото ми изпитание, но в крайна сметка се справих и с тях. Когато ме напуснаха и последните сили, се проснах на дивана.
Банята и тоалетната оставих за утре. Искаше ми се да изляза навън, да се разсея малко, а и мисля, че заслужавах някое разхладително питие.
Не след дълго установих, че примирах от глад. Взех си един душ и излязох да хапна нещо навън. Когато имах възможност, винаги ходех пеша. Спрях се на едно претъпкано с хора ресторантче. Така беше всяка събота – всички заведения в града се пукаха по шевовете. Влязох вътре и се огледах. Видях маса с един празен стол и се запътих към нея.
– Извинете свободен ли е столът? – попитах аз.
– Да, можете да го вземете – отвърна любезно девойката, пред безмълвните погледи на двете момчета с нея. Тя едва ли имаше двадесет години. Момчетата – също.
– Благодаря, но няма да го местя. Предпочитам да седна на него – усмихнах се аз и се настаних удобно. – Обещавам, че няма да ви преча. Само ще хапна нещо и си тръгвам.
Тримата се спогледаха, но не възразиха. Прегледах набързо менюто и, когато се появи келнерът, слаб и с изпито като на вегетарианец лице, си поръчах пиле на грил със салата и една бира.
– От града ли сте? – реших да ги заговоря аз.
– Не. Дойдохме на опера. Мислехме да се приберем утре, но градът ни харесва и ще поостанем малко.
Едва сега забелязах, че те бяха облечени официално като за представление.
– Коя опера гледахте?
– „Риголето“ – каза едно от момчетата.
– Хареса ли ви?
– Точно за това си говорехме.
– Италия през Ренесанса. Забавна опера, но с тъжен край – отбелязах аз.
– Така е. На нас съдържанието ни бе познато. Интересуваше ни изпълнението на оперните певци. Ние пеем отдавна, но винаги има какво ново да научим – уточни другото момче.
Операта не беше моя територия и ако бях продължил разговора с неумесно мнение, предположение или въпрос, рискувах да попадна в неудобно положение.
– Съпругата ми е в болница и цял ден чистих апартамента, защото в понеделник я изписват – реших да споделя аз. – Но знаете ли? Нашето запознанство ми подсказа една много добра идея. Още другата седмица ще я заведа на опера. Надявам се да и́ се отрази добре.
– „Риголето“ ще и́ хареса – поощри ме момичето. – Много добре ще направите!
– Надявам се – отвърнах аз, но трябваше да прекъснем разговора, защото поръчката ми дойде и аз започнах да се храня с огромен апетит. Прехвърлих набързо времето от сутринта до този момент и установих, че днес бях само на две кафета и две-три чаши вода.
Когато чинията ми бе абсолютно празна и изпих и последната глътка бира, си платих сметката, сбогувах се с младежите и излязох навън.
Вечерната разходка ми се отразяваше добре. Чувствах как напрежението, което се бе натрупало напоследък, започваше да намалява. Но не бях съвсем отпуснат. Малко напрегнат бях, защото не знаех в какво състояние ще изпишат Стела от болницата. Можеше да се каже, че се страхувах, но си казвах, че нямаше начин да не се справя. За Стела бях готов на всичко! Истината бе, че се лутах по улиците на града като заблудено бездомно куче и осъзнавах, че не бях в състояние да овладея вълнението си. С всяка моя стъпка то нарастваше и ставаше все по-неподвластно.

Една сутрин се качих в трамвая и за първи път видях Стела. Лицето и́ веднага ме впечатли. Тя гледаше разсеяно навън. Понякога извръщаше глава почти към мен и аз можех да видя отново красивото и́ лице, с правилни скули, нос и светли очи. Помислих си, че ако я гледам настоятелно, тя рано или късно ще извърне погледа си към мен и ние щяхме да си кажем без думи всичко, което изпитваме един към друг. Но това не се случваше. Аз я гледах цели пет спирки, докато сляза, а тя сякаш не ме забелязваше. Не знаех нейното име, нито къде работи, на колко години е, дали е обвързана, живее ли с някого. Знаех само, че тя правеше дните ми вълнуващи. Откакто забелязах Стела в трамвая, я търсех с поглед всяка сутрин, а през останалата част от деня и нощта нейният образ оставаше в мислите ми.
Стела бе привлекателна в пълния смисъл на думата. Душата ми ме тласкаше да я доближа и да я заприказвам. При други обстоятелства аз бих го направил без много да се замислям, но в ранните часове на деня трамваят бе претъпкан с народ. Ако тя ми отговореше грубо, щях да потъна вдън земя пред възмутените погледи и коментари на околните пътници.
Не знам колко време продължи така, без да предприема каквото и да било. Нейното присъствие ми доставяше тиха радост.
Един ден отивах на изпит в университета и прелиствах част от лекциите в трамвая. Няколко листа се изплъзнаха от ръката ми и паднаха на пода. Наведох се да ги взема. Пред погледа ми се появиха ръце, които бяха по-сръчни и по-бързи от моите. Поех листовете и благодарих в момента, преди да погледна лицето.
– Няма за какво! Успех на изпита!
Стела стоеше пред мен – усмихната и свежа. Отблизо тя беше прекрасна! Бях толкова смутен, колкото и щастлив.
– Макс – протегнах ръка аз.
– Стела – отвърна тя.
– Ще се срещнем ли след изпита? – попитах тогава аз, защото съзнавах, че точният момент за този въпрос бе настъпил. Аз само си мечтаех за такава жена, преди Стела да се появи.
Защо ли някои епизоди от живота ни с годините остават в нашето съзнание все така ярки, а други избледняват?

В неделя не бързах да стана от леглото. Излежавах се с притворени клепачи, стараейки се да пропъдя всякакви мисли от главата си. Те ме натоварваха излишно. Към десет станах да се изкъпя, след което си направих кафе. Проведох няколко телефонни разговора, слушах музика и си играх с Трицветко. Заех се с почистването на банята и тоалетната едва към два следобед. Учудващо и за са-мия мен, се справих само за два часа с тях, но трябваше да си взема отново душ, защото бях плувнал в пот.
Отворих няколко прозореца на апартамента. Отвън навярно бе около тридесет градуса. Чуваха се откъслечни звуци от музиката в някакъв ресторант. Погледнах навън. В този късен слънчев следобед няколко деца си играеха кротко на пясъка в парка между блоковете. Много отдавна и аз бях играл тук.
Направих си второ кафе за деня и пресен плодов сок. Може би поради горещия следобед не изпитвах никакъв апетит. Към шест щях да взема Тео от сестра ми и навяр-но щяхме да вечеряме там. Ако това не се случеше, с Тео щяхме да си поделим една пица.


/ следва /