автор: marathon

II

Трябва да е било около девет сутринта, когато чух отмерени стъпки, идващи от горния етаж. Баща ми слизаше във всекидневната по стъпалата. Той мина покрай дивана, стигна до един от прозорците към градината, отвори го широко, обърна се към мен и каза:
– Макс, как си? Добре ли спа?

Изгледът, който се откриваше от тази стая, пробуждаше у мене някакво неспокойствие. Аз бях сънен, недоспал и още не ми се говореше. Срещнах погледа му за кратко и се протегнах небрежно.
– Изненадан ли си да ме видиш тук? – продължи баща ми усмихнат. Той дойде до дивана, седна до мен и ме погали по челото. Бе хванал косата си с ластик отзад на главата си. Ухаеше свежо. Беше си взел душ. – Макс, ти си при мен. Помниш ли? Вчера дойде.
– Спомням си. Дори много добре! – казах малко провлачено, с прозявка.
– Защо си се увил с две завивки?
– Студено ми беше.
– Не си свикнал, Макс. Тук нощите не са много топли.
Баща ми бе седнал върху част от завивките и аз не можех да стана. Затова се измъкнах наполовина от тях и се облегнах на две възглавници.
– Ти винаги си бил в мислите ми, Макс – каза ми той. – Наистина се радвам да те видя! Приличаш ми на човек, който е щастлив.
– Да, татко. Може и така да се каже. Само да не бе ставала злополуката със Стела.
– Каква злополука? За какво говориш? – учуди се баща ми. – Тя е жива и здрава и често ме посещава. Готви много вкусно. Красива е, мила ... Приятно ми е да разговарям с нея. Вчера закусвахме заедно! Не знам за какво говориш!?
– Татко, Стела е в болница. В безсъзнание е от три седмици. Не знам как е възможно тя да е идвала тия дни при теб.
– Не, не! – поклати глава той и рязко стана от дивана. Аз използвах момента и се изнизах изпод завивките. Баща ми си правеше вятър, като размахваше ръка пред лицето си. – Макс, защо ме гледаш толкова шокиран? Аз нищо не разбирам! Вярвам ти, не че не ти вярвам. Мога само да си представя какво преживяваш заради тази трагедия със Стела! Но как е възможно всичко това? – вдигна той безпомощно ръце и недоумяващ поглед към мен.
– Не знам, татко. Може би ти ще ми кажеш? – погледнах го аз, докато се обличах.
– Навярно съм се объркал. Сънувал съм ... А може и Стела да ми е идвала на гости, но да е било преди тази злополука. Виждаш ли, Макс? Току-що установих, че имам дименция! Ако ме попиташ сега какво съм обядвал вчера и няма да мога да ти кажа.
Погледнах разтревоженото лице на баща ми и изведнъж ми дожаля за него. Чувствах се виновен за вълнението на баща ми. Не си и бях помислял, че толкова обикновено нещо като новината за безсъзнанието на Стела би могло да го извади от равновесие.
– Успокой се, татко! Всичко е наред! Какво ще кажеш да се разходим до езерото? Вчера, като пътувах към теб, го видях. Стори ми се красиво.
Баща ми бе притеснен. Той се бе заел сам да си разяснява новосъздалото положение, сновеше напред-назад из стаята и не ме чуваше какво му казвам.
– Макс, почакай! Сетих се нещо. Тази нощ сънувах, че пия вода от купичката на една котка. Ядосана, тя дойде към мен и ме одраска по бузата. И тече много кръв! Не успях да я спра. Имах котешки лапи и нищо не можех да направя с тях. Знаех си аз, че този сън не е на добро!
– Тате, ти откога вярваш в сънища? – попитах го аз.
Той не отговори. Стоеше умислен, хванал с ръка лакътя си и с пръстите на другата подпираше брадичката на напрегнатото си лице. Веждите му бяха събрани.
Трицветко седна на задните си лапи и го гледаше учудено. Татко го вдигна от пода и седна уморен с него на дивана. В този момент той изглеждаше толкова безпомощен, че ми се прииска по някакъв начин да го уверя, че е като всички други хора.
– Всъщност, знаеш ли, Макс? – каза той, докато галеше Трицветко. – Надявам се Стела скоро да оздравее. Честно казано, аз не зная кога сънувах този сън. Тази нощ или някоя друга? Не си спомням. Не знам какво става с мен!
– Татко! На всеки му се случва да забрави нещо. Всичко е наред! И аз забравям понякога. Какво ще кажеш, ако днес подстрижа косата ти? Щом се успокоиш, всичко ще си дойде на мястото. Ти просто си малко превъзбуден и преувеличаваш.
– Може би си прав, Макс. Нека първо закусим, а после ще видим … за косата! Вчера ти казах, че тя не ми пречи.
– Много добре! – казах аз.
Реших да не задавам повече въпроси. Приятно свеж въздух, примесен с аромата на цветя изпълваше всекидневната стая.
Баща ми отиде до кухненската ниша. Отвори хладилника, но бързо го затвори. Започна да рови и търси нещо из шкафовете и чекмеджета в кухнята. После се обърна неспокоен към мен и каза:
– Съжалявам, Макс. Има само половин хляб, малко масло и сирене.
– И това е достатъчно. Донеси ги и сядай да се нахраним! Предполагам, че имаш и кафе.
Докато баща ми правеше кафето, аз подредих масата за закуска.
– Макс, знаеш ли кой ден е днес?
Аз се замисих за момент и поклатих глава:
– Не, татко. Нещо специално ли се е случило на този ден?
– Точно така, Макс! Преди много години на днешната дата, втори юли, се случи нещо много специално. Запознахме се с майка ти. В един бар. Танцувахме заедно. Първият ни танц. Бе една песен на Орнела Ванони. Всяка година, където и да се намирахме на тази дата, си пускахме същата песен и танцувахме.
– Коя е тази песен? Защо не ми я пуснеш да я чуя?
– Нямам интернет. И компютър нямам. Пък и майка ти не е тук – каза баща ми, носейки кафето в стъклената кана и две големи чаши към масата. – Аз тази песен без майка ти не я слушам – добави той.
– А тази певица жива ли е още?
– Да, жива е. Трябва да е някъде на около деветдесет. Италианка е.
– Да, татко. По името и́ се разбира, че е италианка.
– Не, не се разбира – каза той многозначително. – Познавам двама от града, които са с италиански имена, но не са италианци.
Баща ми започна да разлива кафето в чашите. Добави и по малко мляко вътре.
– Щом се крият под чужди имена, значи не им е чиста работата – вмъкнах аз.
– Това не ме засяга.
– Никога не съм знаел, че с мама харесвате Орнела Ванони. Дори сега за първи път чувам това име от теб.
Нашият разговор не беше равен. Думите и фразите изричахме между глътките кафе и хапките с хляб, сирене и масло.
– О, да! Даже много я харесваме. Сега вече я знаеш. Човек постоянно научава нови неща!
– Как се казва песента? – попитах го аз.
– L`Appuntamento.
– Ще я потърся. Ще я чуя някой ден.
– Ще ти хареса. Знам, че ще ти хареса – повтори уверено той. Може би спомените за майка ми го разнежиха и го накараха да се усмихне. Баща ми отпи глътка от кафето си и продължи:
– Макс, би ли направил нещо за мен, когато се видите с майка ти?
– Разбира се, татко! Какво е то?
– Искам да пуснеш песента на Орнела Ванони и да танцуваш с майка ти вместо мен. Аз скоро няма да мога да го направя.
– Обещавам ти, татко! Ще танцуваме с мама заедно.
– Представям си как вие двамата пристъпвате под звуците на тази песен – каза замечтано той, притворил очи и тананикайки навярно мелодията на песента.
Беше трогателно да го гледам и слушам.
– Тя много ще се зарадва – допълних аз.
Баща ми продължи да припява.

Минаваше девет часа сутринта. Прозорците бяха все още разтворени и във всекидневната бе започнал да влиза топъл въздух отвън. Почти бяхме привършили със закуската. Заради Орнела Ванони и моето обещание, баща ми бе в прекрасно настроение. Аз реших отново да го попитам:
– Ще отидем ли сега до езерото? Започва да става горещо, а там ще е прохладно. Когато пътувах насам видях, че около него има дървета. Можем да седнем на сянка под тях. А и няма да е зле ако се поразходим малко.
– Аз още не съм ходил до езерото – отвърна той.
– Защо?
– В една къща винаги има какво да се прави. Кося тревата в градината, грижа се за цветята. Понякога идва леля ти Моника. Вечеряме и разговаряме с нея.
– Тате, така ли преминават дните ти?
– Да, Макс. Всяка сутрин работя в градината. По-хладно е предобед. Следобед оставам на сянка вкъщи, а вечер очите ми вече са слаби, краката и ръцете ми натежават. Но сега ти си ми на гости и плановете ми се про-мениха.
– Знаеш ли, татко? Твоето ежедневие ми изглежда малко скучно. Според мен трябва да го разнообразяваш.
– Тук няма много какво да се прави.
– И въпреки това, винаги можеш да измислиш нещо различно.
– Ще помисля върху това – каза уклончиво той.
Разчистихме масата, след което баща ми отиде до отворения прозорец и направи кратка пауза с взрян поглед навън, все едно, че очакваше някого. Затвори го, а после попита малко нерешително:
– Ще тръгваме ли?
– Да! – погледнах го аз и кимнах в знак на съгласие. Трицветко искаше да излезе с нас, но аз успях да го залъжа с храна и той остана вътре.
Баща ми бе нарамил една поизносена раница, но аз не го попитах защо му е.
– Татко, няма ли да заключиш?
– Не. Тук никой не се заключва.
Тръгнахме пеша към езерото. Баща ми вървеше бавно. Аз се съобразих с него и забавих крачките си. Той свали сламената си шапка и се обърна към мен, слънцето огряваше разрошените му коси.
– Времето тук е много своенравно. През деня е горещо, през късния следобед вали, а вечер става студено – каза той и отново си сложи сламената шапка.
– А всеки ден ли е така?
– Всеки ден. Поне откакто аз съм тук.
– Щом всеки следобед вали, поне не ти се налага да поливаш градините.
– Да, така е – потвърди баща ми.
Ние използвахме сенките, които правеха дърветата край пътя, за да се предпазваме поне малко от жаркото слънце. Улиците бяха чисти и пусти, а градчето без хора и движение по улиците, бе като изоставено.
– Татко, а какво ти каза лекарят тогава? В деня, когато ти си тръгна от нас.
– Тогава ли? Ах, да! Каза ми, че съм добре, но ми трябва тишина и спокойствие.
– Той ли ти препоръча това място?
– Да. Той ми каза, че трябва да дойда в този град. Ако не го направя веднага, после ще бъде късно.
– И колко време трябва да останеш тук?
– Не зная. Той нищо повече не ми каза.
– Трябваше ли да платиш за престоя си?
– Не, нищо не съм плащал. Дори храната тук е безплатна.
– Значи нямаш никакви грижи – продължих аз.
– Грижи имам. Липсва ми семейството. Имам спомени, които на приливи и отливи идват и си отиват. Когато човек не е длъжен да прави каквото и да е, това не е решение за щастие. Самотен ли е човек и без близките му хора, неговата душа нито е тиха, нито е спокойна.
Ако интонацията му не се бе променила, аз без съмнение щях да подмина думите му.
– Напълно те разбирам. Ако ти липсва един човек е едно, а съвсем друго е да си абсолютно сам.
– Да, едното няма нищо общо с другото – каза баща ми и се закашля, след което пи дълго от една бутилка с вода, която той извади от раницата си.
– Взел съм и една бутилка за тебе – каза ми той. – Ако ожаднееш, кажи.
Недалеко от нас група старци, мъже и жени, седнали по столовете пред празни маси на сянка под навеса на един изоставен бар, разговаряха помежду си.
– Макс, виждаш ли тия хора?
– Да – отвърнах аз, след като вдигнах глава и ги потърсих с поглед.
– Много преди мен и те са дошли заради тишината и спокойствието в града и още са тук.
– Странно.
– Ще видиш и узнаеш още много странни неща. Но с времето се свиква.
Щом наближихме старците, те се умълчаха. Аз ги поздравих, но поздравът ми увисна във въздуха. Някои от тях дори ни обърнаха гръб. Забелязал смущението ми, баща ми ме погледна със светлите си очи и поясни:
– Те разбират, че ти не си като тях. Приемат те за пришелец. Затова не те поздравиха.
– Аз съм на гости и тук никой не ме познава. Но е нормално хората да се поздравяват, нали? Те можеха да проявят поне малко учтивост.
– Не ги мисли много. Те и мен не поздравяват. Има всякакви хора!
– Добре, за мен както и да е! Но защо те странят от теб?
– Знам ли? Тяхна си работа. Твърде рано е, за да драматизираме нещата. Може би леля ти знае. Трябва да я попитам някога. Аз бях ти казал, че хората тук не са от най-приказливите.
– Да, каза ми го – спомних си аз.
– Но те са тихи и кротки хора, не ругаят и не се месят в живота на другите – продължи той.
– Хубаво е, когато хората се намират, когато никой не ги иска, нали? – казах аз, предполагайки, че тази внезапно хрумнала ми мисъл, ще впечатли баща ми, но той не отговори. Аз го попитах друго: – А само старци ли има в града?
– Разбира се, че не!
– А къде са младите?
– Те се събират в другия му край. Знаеш как е. Млади
и стари не мелят много-много брашно заедно.
– Така е – съгласих се аз.
Обърнах се назад. Старците отново разговаряха по-между си. Техните гласове не достигаха до нас. Някои обясняваха нещо с ръце. Слаб вятър задуха безшумно в тишината, но за кратко. Все едно премина някакъв невидим призрак покрай нас.
Ние вървяхме между еднотипните разноцветни къщи. Фасадите на някои от тях бяха олющени. Беше предобед и някои от собствениците им се грижеха за гради-ните си.
– Татко, ти освен с леля Моника с никой друг ли не разговаряш?
– Има някои, с които разговарям. Не всички в града са опърничави. Защо ме питаш?
– Просто така. Бих се радвал да имаш приятели, да зная, че не си съвсем сам.
– Не съм съвсем сам. Не се тревожи!
Баща ми гледаше тъжно настрани. Нито едно облаче не се виждаше по небето. Слънцето препичаше силно.
– Татко – продължих аз, – а случвало ли се е някога някои жители на града да бъдат посетени от роднини?
– Защо питаш, Макс?
– Ей-така! Дойде ми на ума.
– Много рядко. Дори бих казал – никога. Да, случвало се е понякога някой да обърка пътя и да се озове в града. Но ние го упътваме и той продължава натам, закъдето е тръгнал. Ти си първият, който е оставал някога да пренощува тук. Макс, ти ми напомняш за времето, когато беше малко момче и постоянно задаваше въпроси. Не си се променил много оттогава – усмихна се баща ми.
– Искам да зная повече за теб, татко. Идеален живот няма, но аз ще съм по-спокоен за теб, ако знам, че жи-вееш добре.
– Добре живея, Макс! Ако вие – ти, сестра ти, майка ти и внуците сте добре – и аз ще имам по-малко грижи.
– Надявам се да е така, както казваш.
– Макс, аз обичам всички ви. Но ти още от малък бе специален за мен. Винаги си имал свои обяснения за всичко, което те вълнуваше. Задаваше въпросите си първо на себе си и имаше свои собствени отговори. Беше ми интересно да те слушам и да узнавам как мислиш, как опознаваш по свой начин света. Твоите мисли бяха различни, красиви, твоят свят също.
– Да, точно така беше – потвърдих аз с усмивка. – По-късно, ден след ден, с голяма изненада и тъга установявах, че моите представи за света не винаги са отговаряли на истината.
В този момент ми се прииска да извърша нещо необичайно, с което да зарадвам баща ми, да го развеселя, но нищо такова не ми идваше на ума.

Трябваше да изкачим един малък хълм, за да стиг-нем до езерото. Минахме покрай редици от малки къщи с веранди и с бели огради. Те бяха различи от другите. Между тях тук-там бяха покълнали малки дъбови дръвчета.
– Татко, кой живее в тези къщи?
– Никой. Скоро ги построиха. Само бях чувал за тях. Сега ги виждам за първи път. Вече ти казах, че не съм идвал насам.
– Усещам мириса на боя и прясно обработено дърво. Те са толкова малки, че само младежи биха се чувствали добре в тях.
– Може. Ще попитам и като дойдеш следващия път, навярно ще мога да ти кажа повече. Все някой трябва да знае.
За кой ли път си мислех колко идилично беше всичко наоколо. Kъщите в града бяха с добре поддържани градини – подрязана трева, перфектни огради и без нападали листа и малки клони по пътя и тротоарите.
Изведнъж в мен се появи съмнението, че нещо бе различно. Нещо свързано с тази тягостна тишина ... Огледах се наоколо, за да се уверя, че съм прав. Ами да! Това беше! Нямаше никакви птици. Това трябва да е, помислих си аз. Без птичите песни всичко е различно.

Повървяхме мълчаливо по стръмния път.
– Животът ни понякога поема по неочаквани пътеки – каза баща ми като че ли на себе си и все така умислен продължи напред.
Когато стигнахме до най-високата част от хълма, където пътят свършваше, видяхме езерото. В него не се виждаха нито лодки, нито къпещи се хора.
– Макс, нека отдъхнем малко – предложи баща ми. – Виж само каква красива гледка се е отворила! Красота!
– Да, впечатляващо е! Далечният хоризонт като че ли се слива с езерото. Гледката наистина е привлекателна. Без съмнение. Всичко това е много вълнуващо. Но много ме учудва защо не виждам хора във водата и по бреговете. Даже и лодки няма.
Баща ми замълча. Той може би не искаше да ми отговори. Ние седнахме между три дървета, които правеха дебела сянка, с лица, отправени към езерото. Баща ми бе отново някъде другаде с мислите си.
– Хей, Макс – наруши той идиличната тишина, – остави ли вода и храна за Трицветко?
– Да, татко.
– Много добре си направил! – отвърна той и продължи: – Отдавна не бях ходил толкова дълго пеша и малко се уморих. Непоносимо горещо е.
– Почини си, татко. За никъде не бързаме.

Чух много ясно, че някакви птици прелитат зад гърба ми или поне така ми се искаше да е, и се обърнах. Дори станах и огледах наоколо. Не, така ми се бе сторило. Зад нас нямаше никакви птици или каквато и да било друга живинка. Навярно това бе само илюзорно желание на мисълта ми или сухи листа са паднали от дърветата наоколо.
– Татко, а къде са птиците? – не се сдържах да не попитам.
– Не зная. Много пъти сам съм си задавал този въп-рос. Аз ги харесвам. Какво е небето или гората без птици и слънце? Какво ли не бих дал за една малка птича песен? – думите излязоха измежду устните му просто така, изненадващо и неочаквано за мен.
– Затова ли си правиш хартиени лястовици? Видях ги в порцелановата купа на масата.
– Макс, това няма да продължава вечно. Един ден, съвсем неочаквано, те ще долетят. Някоя сутрин, когато отворя прозорците да се проветри, ще чуя как те пеят, накацали по дърветата.
– Татко, Аз също ще се радвам, но си представям друго. Ти слизаш по стъпалата от горния етаж и виждаш как твоите хартиени лястовици една по една оживяват и летят в цялата къща. Ти си толкова удивен и щастлив, че не можеш да повяраш на случилото се. Разперваш ръце, а те започват да кацат по теб.
– Това е моето момче! – каза баща ми с искрящи от радост очи. – По-добре от теб никой друг не би могъл да го каже!
Както седяхме един до друг, той ме прегърна и мисля, че ме държа по-дълго, отколкото траеше една нормална прегръдка. Стана ми приятно. Той беше щастлив. Аз също.
– Според мен наоколо няма птици заради странния климат – реших да споделя моето предположение. – Те са крехки създания и не биха издържали на дневните горещини и на нощните бури.
– Навярно си прав, Макс. Но трябва да знаеш, че тук много от нещата са необясними. Не знам как да формулирам точно мисълта си ... Това място е като дар от Бога, но в същото време е и наказание. От друга страна погледнато, животът тук може да се определи и като изпитание.
– Като например?
– Климатът, птиците, тишината, спокойствието...
– Сега те разбрах. Според мен тук животът е малко скучен, но мястото е красиво – отбелязах аз.
– Радвам се, че ти харесва, Макс!
– Всъщност, колко ли е станал часът?
– О! Почти един е – каза притеснен баща ми и се изправи. – Много се разприказвахме и ще закъснеем. Да тръгваме! Трябва да се върнем навреме.

Слънцето жареше силно и заливаше езерото с искряща светлина. До него можеше да се стигне само по една тясна криволичеща пътека. Надолу теренът бе открит, каменист и самотен. Слизахме през червеникави скали. От време на време по някой дъб със сухи клони, ухилени бодливи храсти, корени и камъни препречваха пътя ни и ние трябваше да внимаваме къде стъпваме. Вдигнах ръка пред очите ми. Слънцето ме заслепяваше.
Баща ми вървеше пред мен. Мога да кажа, че той бе един приятелски настроен и кротък човек, практичен и далновиден. След два месеца щеше да навърши шест-десет и пет. Все още не можех да си отговоря как той се бе подлъгал да дойде тук. Встрани от сламената шапка по челото и слепоочията му се стичаше пот, която минаваше през небрежно обръснатите му бузи и попиваше в брадата му.
– Татко, не се ли страхуваш, че може да останеш завинаги в този град? – попитах го аз.
– Понякога да. Но леля ти казва, че тук е добре за нас и човек няма от какво да се страхува – отвърна той и уморено махна с ръка във въздуха. – Макар че честно казано, понякога животът в града ми дотежава.

Вече бяхме слезли в равнината около езерото. Широкият бряг бе покрит с едър пясък, но имаше и части с чакъл. Водата бе почти огледално гладка. Аз се надвесих над бляскавата езерна повърхност, потопих ръка и се загледах в слабите си пръсти. Водата беше топла. Облада ме странно усещане. Сякаш множество носталгични чувства изтичаха през пръстите ми и ме освобождаваха от себе си. Извадих ръката си от водата и се изправих. Огледах се. Нищо не помръдваше. Нямаше вятър, който да освежи въздуха. Двамата с баща ми бяхме сами. Пейзажът бе колкото роден, толкова и непознат, различен и близък едновременно. И странен, подобен на халюцинация. Ние бяхме заобиколени от обширна зона мълчание. Хоризонтът бе неразличим. Чувствах как потта се стича по гърба ми. Навсякъде около езерото бе потискащо горещо. Пейзажът бе донякъде красив, но еднообразен, без наченки на живот. Освен това, цялото място бе като сплескано от тишината и жегата. Нямаше смисъл да вървим по-нататък. Усещах, че ако остана още малко на този бряг и ще изгубя себе си.
Едва сега си дадох сметка колко много радост биха ми предоставили няколко мравки в пясъка, да видя как лети някоя пчела или чайка в небето. В ежедневието си човек като че ли не ги забелязва, но когато живите същества не са около него, тогава разбира, че те му липсват.
Странно, много странно, помислих си аз и започнах да се оглеждам, сякаш очаквах нещо да се случи. Не можех да повярвам, че тук, освен хората, нямаше други живи същества.
– Ех! Ако можехме сега да отплаваме с лодка към хоризонта, щеше да бъде забавно. Преди с майка ти наис-тина обичахме да плаваме.
– Кога беше това, татко?
– Трябва да е било преди четиридесет-четиридесет и пет години. Тогава с нея бяхме млади и силни ... Чувствахме се най-щастливи, когато не виждахме земя и бяхме напълно сами, заобиколени само от необятната водна шир. Впрягахме вятъра в платната на лодката и прорязвахме в безцелна посока вълните. Чувствахме се като откриватели, на които предстои да завоюват непознати земи. Но това беше отдавна ... – добави той с въздишка, поклати глава и направи гримаса. Не откъсваше очи от езерото.
– А защо спряхте да плавате в морето? – попитах аз.
– Защото първо се роди сестра ти, а после ти … И ние просто трябваше да престанем да рискуваме. Луди глави бяхме. Време беше да се спрем и да помислим за вас двамата.
Съкрушен от чувствата и спомените си, той замълча. Под сламената шапка баща ми гледаше някак тревожно. Не разбирах дали изражението на лицето му е заради моя вид или той се притесняваше за себе си.
– Макс, не е нужно да отиваме кой знае колко далеч – въздъхна той. – Тук едва се диша. Въздухът е много сух.
– Да, тате, много е горещо тук. Няма дървета, където да се скрием на сянка. Нека се връщаме.
– Права беше леля ти, като ми казваше, че това езеро е недружелюбно – каза той. Гласът му звучеше уморено. – Но честно да си призная и аз исках да дойда тук, да разбера какво точно имаше тя предвид.
– Съжалявам, тате! Обикновено около всяко езеро има дървета. Предполагах, че и тук ще е така – казах аз виновно, като виждах какви усилия му костваше тази разходка и, за да сменя темата, попитах: – Ще посетим ли леля Моника следобед?
– Не съм я виждал от седмица. Тя не знае, че си тук – отвърна баща ми, свали сламената си шапка и зарови пръсти в мокрите си от пот коси.
По неговия уклончив отговор ми стана ясно, че той не желаеше да споделя моето посещение с когото и да било. Ние тръгнахме обратно към пътеката. Слънцето грееше гърбовете ни. Ушите ми бучаха. Градчето тънеше в зеленина и при мисълта за нея ние с баща ми копнеехме за прохладата, която ни очакваше. На половината път нагоре се обърнах към езерото и в този момент усетих сух и топъл полъх. Той леко набраздяваше водата и образуваше малки вълни, които се носеха към брега и сякаш ме подканваха да се върна обратно.

Скоро стигнахме отново върха на малкия хълм и седнахме на сянка да си починем. И двамата с баща ми бяхме плувнали в пот. Неговите уши бяха почервенели, а моите навярно също. Пресушихме бутилките с вода. Известно време на никой не му се говореше.
– Жегата. Жегата ще ме съсипе – каза баща ми, пое си дълбоко въздух и въздъхна.
– Непоносима е – съгласих се с него аз.
Слънцето грееше все така отвесно и трудно се дишаше, сякаш се намирахме в средата на пустиня. Бе толкова тихо, че усещах как кръвта ми шурти във вените. Няколко солени капки пот се стекоха от веждите към очите ми, влязоха вътре и те започнаха да парят. Доколкото можах ги подсуших с долната част на тениската ми.
Бях уморен от разходката до езерото, от горещината и тишината, която ни заобикаляше. Тукашната природа заставяше всеки да преосмисли своите представи и чувства, чрез нейния ритъм и правила. Наоколо нямаше жива душа. Тишината и спокойствието подсилваха чувството за самота. Аз легнах на тревата с кръстосани длани под главата ми и просто изчаквах баща ми да си почине достатъчно добре, за да продължим към вкъщи. Не си спомням за какво си говорихме след това, защото аз неусетно заспах. По някое време го чух да ме вика по име и да разтърсва внимателно тялото ми:
– Ставай! Макс, не ме ли чуваш? Стига си спал!
Отворих очи. Боляха ме и двете рамена и от болка не можех да помръдна. Свитите под главата ми ръце бяха изтръпнали. Аз не знаех колко дълго бях спал.
– Макс, изобщо не си се променил. И за училище ти ставаше трудно сутрин – каза баща ми приведен над мен с усмивка.
Едва успях да събера рамената си. Ръцете ми още бяха безчувствени.
– Татко, ще пазаруваме ли за вкъщи? – промърморих аз изправен, докато правех обичайните въртеливи упражнения с ръце, за да наместя раменните си стави.
– Не. Леля ти ми носи всичко необходимо. Когато се приберем вкъщи, хладилникът ще е зареден. Тя идва всяка събота и ще се пита къде ли съм отишъл.
– А защо тя трябва да знае всичко?
– Прав си, Макс! Не е необходимо – усмихна се баща ми.
– Татко, искам да те питам нещо.
– Питай, Макс!
– Някога опитвал ли си да напуснеш това място?
– Да, опитвал съм. Не знам каква е точната причина, но не открих изход от града, макар че се водeх по картата, която лекарят ми даде.
– Не искаш ли да тръгнеш утре с мен? Всички вкъщи ще се радват да те видят.
– Чуй ме, Макс, трябва да бъдеш разумен … Не мога сега. Имам още няколко неща за уреждане. Но навярно следващия път…
Аз прекарах унило ръка през челото си и попитах:
– Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
– Благодаря ти, Макс, но за съжаление не – отвърна той и лицето му се сгърчи в неопределена гримаса. – Трябва сам да се погрижа. Но ти не се тревожи! Аз ще ти се обадя кога да дойдеш.
– Надявам се да е скоро! Когато дойда отново, няма да се бавим. Товарим багажа и тръгваме!
В този момент всичко ми се стори толкова просто и лесно. Бях ентусиазиран. Радвах се, че баща ми ще се върне при нас и всичко щеше да бъде както преди.
– Аз нямам багаж. Всичко, което е в къщата не е мое.
– Още по-добре! Значи идвам, вземам те и тръгваме на секундата! – казах въодушевено.
– Макс, дай ми още малко време! Имам нещо предвид. Аз не мога да напусна града просто така.
– Добре, татко! Нека стане, както смяташ за най-добре!
Аз се усмихнах тъжно, когато той тръгна напред и бе вече с гръб към мен. Имах чувството, че никога няма да се избавя от умората и обезсърчението, които сега ме владееха. Измина кратък отрязък от време, наситен с нагнетена тишина, напомняща трепетното очакване, което отделя светкавицата от гръмотевицата. От време на време долавях погледа на баща ми между присвитите му клепачи, сякаш той искаше да ме заговори, но не се решаваше.
– Скоро всичко ще е наред – промълви тихо той и замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Тези негови думи ми прозвучаха като продължение на вътрешен монолог, който баща ми в момента водеше със себе си.

По обратния път, когато вече бяхме отминали малките необитаеми къщи, видях един мъж на средна възраст бързо да пресича улицата, недалеко от нас. Баща ми ме погледна, присви очи заради слънцето и още преди да го заговоря, каза:
– Кристоф. Това е Кристоф. Той още не може да разбере къде се намира.
– Разговарял ли си с него? – полюбопитствах аз.
– Да. Беше един път, когато работех пред къщата, в градината с цветята. Той минаваше по тротоара пред къщи и ме заприказва през оградата.
– Какво си казахте?
– Не много. Кристоф бе разбрал отнякъде, че съм отскоро в града. Искаше да знае дали мога да му помогна.
– За какво?
– Да му покажа обратния път.
– И ти не му ли го показа?
Баща ми застана срещу мен.
– Как можех да му го покажа, като не го знаех? Аз и сега не го зная. Много бих искал това да беше лесно, Макс. За града важи едно основно правило: НЕ ВСЕКИ ВХОД Е ИЗХОД И НЕ ВСЕКИ ИЗХОД Е ВХОД.
Баща ми се умълча, сякаш искаше да ми даде време, за да осмисля думите му.
– Разбирам! – казах аз. – Сега разбирам всичко много добре! А ти обясни ли това на Кристоф?
– Да, но тогава той се ядоса. Според него всички се бяхме наговорили и не му казвахме истината. Започна да ругае и да рита по оградата. На другия ден тябваше да я оправям.
– Било е не особено приятно запознанство – подхвърлих аз и си помислих какви странни хора има на този свят.
Наближавахме изоставения бар. Когато минахме покрай него видяхме, че старците не бяха там. Столовете бяха подредени толкова прилежно по четири около масите така, сякаш барът всеки момент ще отвори.
– Всички са се прибрали вкъщи – реши да обясни баща ми. – Скоро ще завали. По въздуха усещам. Ние също трябва да побързаме.
– Няма облаци. Горещо е като в пещ – казах аз. – Не вярвам, че ще завали.
Баща ми избърса потта от челото си с ръка.
– Тук всичко бързо се променя. Послушай ме! Аз отдавна съм в града и знам какво говоря – каза баща ми, без да се обърне към мен. Той бързаше със ситни крачки за вкъщи. Не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.
Тръгнахме по една от дългите улици, където почти в края и́ бе боядисаната в синьо къща, в която живееше баща ми. Аз имах пот в ушите. Усещането бе неприятно. Сърцето ми биеше лудо и за момент ми се стори, че ще припадна.
Листата по клоните започнаха леко да трептят, а после усетих и плахия полъх на вятъра. Малко преди четири небето се покри с черни дъждовни облаци. Те се носеха към нас един по един, сгъстяваха се и постепенно завземаха и най-малката пролука светлина в небето.
В началото запръска леко. После капките зачестиха. Точно когато започна да вали по-силно, ние бяхме стигнали до входната врата на къщата и вече въздух не ни беше останал от бързане.
– Навярно днес няма да вали дълго – каза баща ми задъхан, вече влязъл във всекидневната стая. – Може би след няколко минути ще спре.
– Добре, че се върнахме навреме вкъщи – добавих аз и влязох след него. – Днес беше много горещ ден. Добре, че вечерите тук са по-хладни.
– Малко свеж въздух няма да ни навреди – каза той, запътил се към хладилника. Отвори го и възкликна: – Охо! Леля ти е идвала! Няма да останем гладни! Препълнен е!
Баща ми извади пакет с мляко, отвори го и си наля една чаша. Изпи я на един път, а после ме попита:
– Макс, искаш ли и ти?
– Не, благодаря! – отвърнах аз, пуснах водата от крана на кухненската мивка и подложих глава под него. Бях напълно изтощен, а косата ми бе залепена с пот за челото ми. Разхладих се добре, но останах още малко под хладката водна струя. Нарочно не се подсуших. От време на време някоя капка се стичаше към гърба ми или към гърдите ми.
Подготвих кафеварката. За малко да настъпя Трицветко, докато вземах от един кухненски шкаф две чаши за кафето, носейки ги към масата.
– Татко, и ти ще пиеш кафе, нали?
– Да, Макс! Кратка почивка с кафе, преди да решим какво да сготвим за вечеря.
– Аз освен спагети и яйца на очи, не умея друго да приготвям.
– И това е нещо! – засмя се баща ми.
Като стана дума за готвене и се сетих за Стела. Надя-вах се, че тя скоро ще дойде в съзнание. Тео също ми липсваше.
– Макс, добре ли се чувстваш? Не си съвсем тук. За какво мислиш?
– За Стела, татко.
– Да, понякога нещата се объркват – дойде при мен той и стисна дланта ми, – но после те пак се подреждат. Не мисли толкова! Сигурен съм, че всичко със Стела ще бъде наред!
– Надявам се!
– Не се надявай, а вярвай!
– Разбира се, че вярвам.
Навън още валеше. Изведнъж тресна гръмотевица. Трицветко се уплаши и с един скок се озова на коленете ми. Аз започнах да го галя и да му говоря, за да го успокоя. Дъждът се усили. Продължи да гърми и присветва.
– Кафето е готово – казах аз. – Сега ще донеса каната. Искаш ли мляко?
– Да – отвърна баща ми тихо и уморено. Той поклати глава, като гледаше право пред себе си.
Отидох в кухнята с Трицветко в ръце. Взех каната с кафето и я поставих върху масата. После се върнах за млякото.
– Макс, харесва ми, че сме заедно. Благодаря ти за разходката до езерото. Беше един хубав ден.

Баща ми бе сгрешил. Дъждът не беше въпрос на няколко минути, въпреки че по някое време той малко бе позатихнал, но после изведнъж се превърна в гръмотевична буря. Чувах как вятърът бучеше и разклащаше клоните на дърветата. Те пращяха под неговия силен натиск, чупеха се и някои от тях се сгромолясваха на земята. Притесних се за моя сеат отвън. Как щях да се върна при Стела и Тео без кола?
С баща ми се настанихме около масата в кухнята.
Черните облаци сякаш не помръдваха. Вечерта започна по-рано, а беше едва около пет следобед. Дъждът вдигаше страхотен шум по покрива на къщата. Може и градушка да е имало, но не изгарях от желание да излизам навън или да отварям прозорците, за да се уверя дали има бели ледени топчета в градината. Надявах се, че покривът няма да потече. Все по-често дълги светкавици прорязваха небето. Навън беше толкова мрачно, че трябваше да светнем лампите. Беше странна вечер.
Без да разбера, някакво трънче се бе забило в левия ми показалец и аз се опитвах да го извадя с нокти. Занимавах се с моя пръст и мълчах.
Баща ми гледаше втренчено пред себе си, опрял лакти върху масата, а с длани бе обхванал главата си. Очите му сияеха, сякаш още малко и ще се разплаче от умиление. От време на време той отпиваше от кафето си. На масата имаше и някакви сладки. Отново си помислих, че той таеше нещо в себе си – някаква неизка-зана тайна или трудна за преглъщане истина.
За миг си представих как баща ми всяка сутрин и всеки следобед седи на тази маса и пие сам кафето си, зает с мрачни мисли, които навярно го спохождаха непрестанно. Стана ми мъчно за него.
– Как си? – попитах го аз, за да го разсея.
– Благодаря, добре! – усмихна се вяло баща ми. – А ти? Изглежда ми, че добре се справяш …
– Опитвам се – отвърнах аз и очите ни се срещнаха за кратко, а след това погледнах надолу. Не попитах за нищо повече и не помръдвах. Само стисках и отпусках юмрука на дясната ми ръка под масата.
– Макс, имаш ли планове за бъдещето си?
– Не, татко. Ще почакам още малко, докато Стела оздравее. После заедно с нея ще решим какво да правим по-нататък. Но ти не се тревожи за това. Ние можем да се справим сами.
– Не се съмнявам, Макс! – каза той и разсеяно отпи от кафето си. – Ти си моето пораснало момче!
Изпихме си кафетата. Каната също бе празна. Баща ми спря да взема от сладките и ме поглеждаше крадешком.
В стаята бе станало по-хладно. През тялото ми преминаваха топли и ледени вълни.
– Ще си взема душ – казах аз и тръгнах към банята.
– Аз също! – каза баща ми зад гърба ми. После той измърмори още нещо, но аз не разбрах какво говори.
Беше много практично, че в къщата имаше две бани. Баща ми можеше да ползва другата на горния етаж.

Освежени, двамата се събрахме отново във всекидневната стая.
Баща ми сготви кюфтета с картофи. Аз помогнах с как-вото можах: белих картофи и лук, бърках яденето да не загори, обръщах кюфтетата в тигана. През цялото време той ми обясняваше как се прави картофена яхния, колко дълго стои тя на котлона, какви подправки се слагат в каймата за кюфтетата. Беше ми забавно с готвенето, но не издържах вече на глада, който дълбаеше поредната рана в корема ми. Едва дочаках сготвеното от нас да бъде сложено на масата.
Чинията на баща ми бе наполовина пълна, когато той стана и предложи да вземе две бири от хладилника. Казах му да седне, защото аз ще донеса бутилките. Това беше добър повод да отида до кухнятa, за да си сипя втора чиния от вкусното ядене. Докато я пълнех, видях отражението си в прозореца. Имах измъчен вид и тридневна брада.
Реших да взема четири бири, вместо две, но и чаши за тях. Вечерята изглеждаше като празнична и аз прецених, че всичко трябва да бъде както подобава.
Взехме чашите, изпразнихме ги, после ги напълнихме отново. Скоро отворихме и вторите бутилки с бира.
Както Трицветко хапваше гранули, с един скок от по-да той отново се озова върху коленете ми. Този път малко ме стресна. Не го очаквах.
– Макс, котаракът ми изглежда подозрителен.
– Татко, нали ти ме помоли да го донеса. Какво не ти харесва в него?
– Не го искам! Не прилича на котарака, който познавах преди! И мяукането му е някак особено!
Гласът на баща ми ми прозвуча неспокойно.
– Татко, мисля, че преувеличаваш! Та той изобщо не се обажда! – учудих се аз. – Виж го само колко е миличък!
Баща ми стана, събра чиниите и празните бирени бутилки и ги отнесе в кухнята.
– Да не си го сменил? – попита той, когато отново се върна на масата.
– Разбира се, че не! Котаракът си е същият – само малко е остарял.
– А защо ме отбягва тогава? Все тебе търси.
– Котешка му работа! – усмихнах се аз и продължих да галя Трицветко. – Когато мен ме няма, ще търси теб.
– Трябва да изпием бирата. Алкохолните напитки в града са забранени. Като тръгваш утре, вземи цялата каса с празните бутилки.
– Колко бири са останали?
– По три за всеки. Каква музика харесваш, Макс?
– Различна. Класическа, модерна... За мен е важно текстът да е добър и да е съчетан с мелодията.
– За съжаление не мога да пусна някоя песен. Нямам нито радио, нито телевизор.
Аз потръпнах – зад тези обикновени думи се криеше огромна самота.
– Не се тревожи за това, татко! Двамата с теб можем да се опитаме да изпеем нещо.
– Ами ... не знам. Отдавна не съм пял.
– О, хайде! – подканих го аз. – Не ми казвай, че не умееш да пееш. Всеки може да пее.

С баща ми вече бяхме изпили по две бири. Аз можех да се справя с още три, но не ми се вярваше, че той ще успее. Нощта бе вече напреднала, а аз имах чувството, че утрото няма никога повече да дойде. Взех си една бира и се излегнах върху дивана. Баща ми довлече отнякъде един скапан люлеещ се стол и седна в него. Скърцането му бе непоносимо. После той се опита да запее. Не му се получаваше особено добре. Аз се присъединих към него, поне малко да оправя мелодията и мисля, че се справях.

Нататък нищо не помня. Навярно и двамата от време на време между разговорите и пеенето сме заспивали и може би, когато той е говорил, аз да съм се унасял в дрямка и не съм проследявал всичко, казано от него, а когато аз съм говорил, да е ставало обратното. Предполагам, че точно така ще да е било, защото нямах ясни спомени от тази вечер. Как и кога сме се справили с би-рите, също не помнех.

По някое време чух баща ми да казва, че е време да си ляга и го видях как той с бавни крачки, почти влачейки крака, се заизкачва по стъпалата за горния етаж.

/ следва /