автор: LeoBedrosian

Двете лястовици кръжеха тревожно около сляпата къща. Цвърченето им не можеше да спре кофата на жълтия багер и зъбите ѝ бавно се забиха в зида. Някой от тях закачи арматура и тя повлече цялата стена заедно със старото гнездо заедно с трите черни пиленца. В тоя момент едната птичка се засили и стовари от упор малкото си телце върху стъклото на машината.
От него остана едно малко червено петно, но дори това не спря тежката машина.

Стойчо - багеристчето, който бе дошъл от скоро в големия град бе виждал много лястовици. На хамбара на дървената греда имаше поне седем или осем кирпичени полукръгове, от които пролетно време надничаха черните пилета. Песента на родителите им, по-скоро ритмичния крясък огласяше жиците на схлупеното селце докато мъжкият си намери женската.

Бе чувал от тейко си, че лястовиците кълнат и не трябва човек да им троши гнездата. Затова и селската им къщица бе обсипана с много от тях. Чакаха ги на пролет, шумните им песни озвуачаваха летните горещници и ги изпращаха с надежда наесен. Но сега трябваше да си свърши работата и сърцето му се пълнеше с мъка докато желязната машина рушеше домовете на минали хора и настоящи летящи птици.

- Прощавайте - мълвеше тихо и избърса една сълза от небръснатата си буза.

* * *

Черните гуми провисваха застрашително по горския път. Тежката машина се промъкваше и почти запълваше цялата му ширина. На моменти изглеждаче, че ще пролети в стръмния дол от десната ѝ страна, но умелия водач бе минавал много пъти от тук и си знаеше добре работата. Единствено го тревожеше, че бе валяло цял месец и водата на места бе подронила иначе здравия черен път, останал още от римско време. Старите майстори са си знаели добре и тяхната работа, та пътят бе останал здрав и проходим вече две хиляди години. Работливите селяни подграждаха подпорните зидове на някои виадукти и винаги можеше да се мине с каруца с волски или конски впрягове. А сега по него се движеха и колите с големите гуми, даже багера...

Стойчо пушеше спокойно цигара, слушаше сръбско и се дивеше на зелената пролет. Отиваше си на село и това го правеше доволен и спокоен. Отиваше си там, където му беше мястото, където бе проплакал, проходил... където се бе влюбил за пръв път. Затова, когато му се обади турчето Хамил хич не се поколеба и веднага дотърча до шефа да го попита може ли да вземе багера. Трябваше да укрепят един участък от пътя, който свързваше селото със света, отнесен на скоро от пролетните хали. "Там е, при Еньовия ясен" му бе казал Хамил "... най-много магаре да мине" - прозвуча жалния му глас.

Шефа многого ценеше, вярваше му и веднага се съгласи да даде багера за неделята. "Знаеш си работата, няма да те уча" прозвуча гласа му и в следвашите пет минути Стоян вече подкара машината към селото.

"До стария Ясен, още малко остава и ще пристигна. Дано Хамо да е довел неколко авери, та да свършим бърже" мислеше си Стоян, когато изведнъж усети, че става нещо... Нещо страшно! Дясната страна на тежката машина сякаш загуби опора и започна да се свлича надолу. Два - три едри камъка пролетеха в пропаста и бе въпрос на секунда да ги последва и багера. Една дълга и страшна секунда. Докато отскачаше от вратата пред погледа му прелетя малка черна птица с тревожен крясък. Предупреждаваше го да се спасява. Лястовицата направи един кръг, сякаш да се увери, че момчето е в безопастност и отлетя, докато жълтото тромаво туловище на багера се преобръщаше и с трясък се свлече в мътния гьол на дъното на пропаста.