автор: marathon

След това отново


Това, което никой не би повярвал
това, което никой не трябваше да знае
това ще бъде същото отново
това, което никой не искаше.

Ерих Фрид



I


Почти два часа от днешния петъчен следобед прекарах с приятели в едно от кафенетата, близо до „Миноритенплац“ – всички млади мъже на около двадесет и осем години като мен. Не ми беше много забавно, защото въпреки че седяхме на сянка под чадърите, времето бе горещо и задушно. Не подухваше никакъв ветрец. Освен това днес темите за разговори бяха безинтересни и отегчителни. Не ми се седеше на едно място. Ако Стела, моята съпруга, не беше в болницата, сега щяхме да сме някъде в някой от градските басейни с нашия син. Това лято обещаваше да е много скучно без нея. Под предлог, че отивам в болницата, аз се сбогувах с тях и ги оставих да си говорят без мен. Чувствах главата си някак натежала. Имах нужда от движение.
Излязох на улицата и закрачих. Вървях безцелно, като подбирах сенчестите тротоари. Скоро се появи лек вятър. Той започна да гали лицето ми и чувах шумоленето на листа в дърветата. Следобедът стана приятен.
Носех новия си костюм, вратовръзка на тънки черни и сиви райета и черни обувки, които ми пасваха перфектно. Бях в страхотно настроение, но въпреки това този петък, първи юли, не изглеждаше да е моят ден.
Както се шляех по една от търговските улици на града, забелязах на отсрещния тротоар няколко от момчетата, с които бях преди час. Те говореха високо и шумно се смееха. Не желаех да се срещам отново с тях и затова бързо се шмугнах в някакъв магазин. Изчаках малко, докато те отминат и излязох отново навън. Тръгнах в противоположната на тях посока и поради липсата на по-добра идея, седнах в едно невзрачно кафене, където едва ли някой щеше да ме забележи. Поръчах си разхладителна напитка и кафе.

Обикновено в петък следобед посещавах майка ми. Пиехме заедно чай със сладки и говорехме предимно за нас двамата. Всъщност, може да се каже, че почти през цялото време, докато бях при нея, тя говореше само за себе си. Когато майка ми ме видеше пред вратата, тя винаги възкликваше:
– О, Макс, ти ли си? – сякаш ме виждаше след дълга раздяла. – Влизай, влизай! Ще пиеш ли чай с мен? – После тя отваряше широко очи, разперваше ръце и възкликваше: – Виж се само какъв красавец си станал!
В началото тези непроменящи се посрещания донякъде ме дразнеха. Но с времето познатите думи започнаха да ме радват и аз гледах на тях с усмивка, слушах с умиление повтарящите се мамини разкази от нейното минало, които винаги бяха поукрасени с нови подробности и пояснения. Не ме интересуваше дали те са верни или измислени, защото историите и́ бяха красиви, а гласът и́ мек и приятен. Струваше си да ги слушам отново и отново ... Защото знаех – ще дойде денят, когато няма да има човек до мен, който да ми разказва каквото и да било и тогава аз ще разказвам моите истории на другите...
Още в понеделник мама ме бе уведомила да не идвам при нея днес, защото била поканена на гости при своя приятелка, която за кратко ще е в града и пиенето на чай с мен се отлагаше за следващия петък. Майка ми си имаше определен седмичен график, който по принцип тя не нарушаваше, но понякога допускаше изключения. Дотогава ще са изминали не една, а цели две седмици и, колкото повече наближаваше нашата чаена среща, толкова по-нарастваше любопитството ми, дали тя ще забележи, че съм станал още по-красвив.
После, към пет следобед, пак в петък, тръгвах към болницата, където Стела лежеше в кома в интензивното отделение и понякога мама ме придружаваше.
Преди три седмици Стела бе блъсната от кола на едно от кръстовищата в града. През първите няколко дена след злополуката аз прекарвах дълги часове до леглото и́, напълно изкаран от душевното ми равновесие, както никога по-рано. Стела изглеждаше бледа и крехка. Тя имаше охлузвания по лицето и ръцете и бе със счупен гипсиран крак под коляното. Постепенно раните и́ заздравяваха, но тя не идваше в съзнание. Лекарите казаха, че Стела има мозъчно сътресение, но тя е млад човек и скоро ще се възстанови. Нужно и́ беше само малко време.
Веднага след инцидента седнах на компютъра вкъщи и изчетох цялата налична информация за комата в него. От там разбрах, че тя е дълго състояние на безсъзнание, при което пациентът изглежда, че спи и не отговаря по никакъв начин на заобикалящата го среда. По време на кома мозъкът е дезорганизиран. Някои негови части все още може и да работят, но по-голямата част от него не е в състояние да обработва каквато и да е информация. Обикновено пациентите преодоляват безсъзнанието за две до четири седмици. Неговата продължителност зависи от причината, тежестта и мястото на увреждане в мозъка.
Имаше и много тревожна информация, но бях убеден, че тя в никакъв случай не можеше да се отнася за Стела.
Не взе́мах със себе си нашия шестгодишен син, за да не се уплаши от медицинските уреди и от безпомощния вид на майка си. Оставях често Тео при сестра ми, която има две деца, Марлене и Фабиан. Те бяха почти на неговата възраст и той харесваше да играе с тях. Тео постоянно питаше за майка си и аз трябваше често да го успокоявам, като му казвах, че тя е болна, но скоро ще оздравее и ще се върне при нас.
Аз посещавах Стела не само в петък. Ходех при нея и през други дни от седмицата, но не и всеки ден, както в началото. Едва ли някога съм имал по-съкровено желание от това, Стела час по-скоро да се върне при нас от-ново същата, каквато си беше.
Но още бе рано. Нямаше четири и можех да се наслаждавам на прохладния следобед.
Мисля, че леля ми Моника наближаваше седемдeсетте, когато тя реши, че вече е твърде стара и уморена. Един пролетен ден тя събра близките си, включително майка ми и баща ми, за да ни съобщи, че ще се премести на по-тихо и по-спокойно място. Тогава тя изглеждаше много щастлива. Дори се бе облякла с дрехи в свежи тонове. Въпреки че се опитахме да я разубедим, още на следващия ден тя си тръгна от нас, без да ни съобщи къде точно отива. А баща ми не предупреди никого. Той каза, че има час за медицински преглед. Майка ми искаше да узнае повече, но той я увери, че тя няма за какво да се тревожи. Ставало въпрос за най-обикновена лекарска консултация и ще се върне за вечеря.
До края на вечерта той не се прибра вкъщи. Не се появи и на следващия ден. След няколко седмици баща ми позвъни и каза да не се безпокоим за него. Бил отишъл на гости при леля Моника, неговата сестра, и щял да се върне скоро.
Но той така и никога повече не се прибра при нас.

Почти бях изпил сока и кафето си, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше баща ми. Той имаше навика да ми се обажда от време на време. Интересуваше се как вървят нещата при нас и дали сме добре. Този път ме помоли да го посетя и да му занеса трицветния котарак. Аз не можех да му откажа, а и исках да го видя. Котаракът щеше да липсва на Тео, но когато го обещах на баща ми, не помислих за това. Все щях да измисля нещо за пред Тео или щях да потърся друг трицветен котарак, макар че те трудно се намираха.
Баща ми ми обясни как се стига до градчето, в което се намира. Името на това странно, но красиво, тихо и спокойно място ще премълча, защото обещах на леля ми да не го споменавам никога.
При Стела можех да отида и в понеделник.

Пътувах с моята кола, а в багажника дрънчеше касата с бирените бутилки, която баща ми също бе пожелал. Трицветният котарак бе свит на кълбо на задната седалка. По пътя огладнях. Хапнах в една крайпътна пицария и продължих.
Аз следвах указанията на баща ми и след около два часа намерих малкия град, който не бе отбелязан на никоя туристическа карта. Той ме бе посъветвал, когато пристигна в града, да не заговарям никого и сам да открия неговия адрес.
– Хората тук са различни. Не са много разговорчиви – беше ми казал той по телефона.
Така или иначе, аз пристигнах на здрачаване. Нямаше улично осветление и освен светлини и сенки зад прозорците на къщите, не видях никого. Улиците бяха пусти. Навярно тук хората се прибираха рано по домовете си.
Скоро бе валял дъжд. Отворих прозореца на колата и вдишвах от свежия въздух. Всички къщи си приличаха, но бяха боядисани в различни цветове. Този факт създаваше впечатлението, че се намирам във ваканционно селище. Предчувствах, че баща ми живее в лукс и очаквах с голямо нетърпение час по-скоро и аз да се насладя на него.
Лесно намерих улицата, а после и къщата на баща ми. Тя бе като всички други еднотипни къщи, с градини отпред и отзад. Отпред бяха засадени цветя и цъфтящи храсти, а отзад имаше тревни поляни с широки кръгли беседки.
Паркирах колата пред оградата и видях през прозореца баща ми да се мотае из къщата.
– Татко? – провикнах се аз отвън. – Пристигнах! Сам ли си вкъщи?
– Сам съм. С кого да съм? – чух неговия глас отвътре.
– Нося ти Трицветко и бира, както обещах!
– Ще си прекараме добре заедно! – подаде се той иззад вратата, отвори я широко, намигна ми и се усмихна доволно. – Влизай, влизай! Лесно ли ме намери?
– Не беше трудно. Просто следвах твоите указания – обясних аз. – Градината е много красива. Ти ли се грижиш за нея?
– Че кой друг? Това е в реда на нещата.
Оживление като от слънчев лъч озари лицето му. Той задържа вратата отворена, за да мога да мина.
Носех с двете си ръце бирената каса, а Трицветко бях оставил върху нея. Престъпих прага на къщата. Всекидневната стая беше правоъгълна, с износен подов паркет. Някои паркетни летви липсваха, но дупките с нищо не бяха запълнени. Баща ми пое Трицветко в ръце, започна да му говори и да го гали. Той се бе постарал да изглежда добре. Беше облякъл чиста бяла риза и тъмносин панталон. Когато видях татко, той ми се стори много малък и крехък. Зад плахата му усмивка и учестеното пристъпване почти на едно място от крак на крак, се разпознаваше несигурност и вълнение.
Огледах мълчаливо голямата всекидневна и бях изумен от странното разположение на овехтелите мебели. Тя бе скромно обзаведена. В нея имаше само най-необходимото. Един с друг столовете около кухненската маса не си приличаха. Тя бе твърде голяма за сам човек. На нея бе поставена голяма купа в средата, в която имаше няколко ябълки и още една, също толкова голяма, но украсена с други фигури, която бе препълнена с правени на ръка хартиени птици. По една от стените висяха цветни евтини картини, най-вероятно рисувани от жител на града, а върху друга стена, под внушителен часовник с махало, бяха окачени в рамки черно-бели снимки на хора с непознати за мен лица. Върху циферблата на часовника се разпознаваха нарисувани мъж и жена, в дрехи от началото на деветнадесети век. Почти в ъгъла на същата стена се забелязваше нарисувана, но почти избеляла с времето палма.
Нанизани на въ́рви диви кестени, редувани от малки мидени черупки, висяха от единия край на тавана. Помислих си, че това наистина е една много странна и в същото време много, много интересна къща!
– Какво има, Макс? – каза баща ми и ние си хвърлихме по един бърз поглед. – Учудва ли те нещо? Тук държа само най-важните неща. Останалите са в мазата – каза ми той. – Ако имаш нужда от нещо, мога да ти го донеса.
– Не, татко! Всичко е наред. Нямам нужда от нищо.
Той ме хвана за рамото и се усмихна. Искаше да изглежда ведър, но в очите му се четеше само безпомощна загриженост.
– Ти си в лошо настроение. Изморен ли си? Просто се отпусни!
Баща ми отвори две бири и ги остави на масата. Ние седнахме върху два от овехтелите стола. Усмивката не слизаше от лицето му, но аз усещах, че тя му струваше немалко усилия. Той отпи само една глътка от бирата си.
Още в началото забелязах, че баща ми се бе променил. Лицето му бе станало малко несиметрично. Само светлите му очи си бяха същите. Черно-бялата му брада бе подстригана и добре оформена, но косата му бе станала доста дълга. Той правеше къси и неуверени стъпки из стаята.
– Радвам се да те видя отново, момчето ми! Как си? Как е малкият Тео?
– Добре сме, татко. Всички сме добре. Но ние не разбираме какво те задъ́ржа тук. Знаеш, че ни липсваш.
Баща ми помълча няколко секунди с отнесен поглед, след което вдигна очи към мен и тихо промълви:
– И вие ми липсвате...
– Защо тогава не се върнеш при нас?
– Това място е примамливо. Направих грешка – за-държах се твърде дълго тук. Искам да се върна, но не мога. Трябва да остана … – отвърна той и отпи нова глътка от бутилката с бира. – Всички обратни пътища се затвориха за мен. Не знаех, че ще стане така ... Приятно ми е, че дойде да ме видиш, Макс – продължи той и отново ме погледна в очите.
– И аз се радвам – отвърнах аз. – Толкова много време измина … Тате, ако искаш, мога да те подстрижа още сега.
– Не знаех, че умееш да подстригваш.
– Не съм много добър, но се справям. Имай ми доверие.
– Разбира се, че ти имам доверие! Ако не на тебе, на кого другиго? – засмя се баща ми, протегна ръка и я постави върху рамото ми. – Ако намерим време, ще ме подстрижеш утре … Утре, не сега. Става ли?
– Добре. Само предложих. Помислих си, че косата ти пречи.
– Не, не ми пречи.
– Все някой ден ще трябва да се подстрижеш. Няма да настоявам повече.
Баща ми се направи, че не ме е чул и побърза да смени темата.
– Как сте вкъщи? Как е майка ти? – попита той и отпи отново от бутилката.
– Добре е. Защо не и́ се обадиш? Можете да си поговорите.
– Не съм много по приказките – отвърна той. – Пък и много време мина. Не знам дали ще ме разбере. Тя още ли ми се сърди?
– Не, мисля че не. Може би само в началото … Всъщност, не знам.
– Аха! – каза той с едва доловима усмивка и очите му
светнаха, навярно поради събудени спомени. Всеки, който познаваше мен и баща ми, още от малък ми казваше, че съм наследил неговите очи.
– Татко, а ти защо си тръгна от нас така ненадейно и без да се сбогуваш? Мама често говори за теб. Ние не сме те забравили.
– Макс, има неща, които не зависят от нас. Също и някои от решенията, които се налага да вземем – каза той бавно, сякаш не желаеше да говори за това.– Аз нямах възможност да избирам. Трябваше да тръгна веднага.
Гласът му показваше, че у него изплуват спомени от онова време. В очите му напираха сълзи.
– Трудно ти е било – прекъснах го аз. – Опитвам се да те разбера.
– Радвам се, че си тук, Макс! Казах ли ти го вече? – възкликна изненадващо баща ми, като наклони напред тялото си, сякаш искаше да ме вижда по-добре.
– Да, татко, каза ми го. И аз се радвам да те видя.
Аз станах, отидох зад него и обгърнах с ръце раменете му. Той хвана ръката ми с наведен поглед, сякаш се чувстваше виновен и съсипан. После взе бирата си, облегна се на стола и отпи една дълбока глътка с отметната назад глава. Дългата му коса се провеси зад облегалката. След това той удари празната бутилка в масата, направи многозначителна пауза, облизвайки устните си, погледна ме със сияещо лице и попита:
– Виждаш ли, Макс?
– Какво да видя, татко? – изненадах се аз.
– Огледай се по-добре! Не виждаш ли, че живея в разкош! Имам всичко, от което се нуждая. Дом, спокойствие и ти си тук ... Но това е строго поверително!
Като казваше всичко това, баща ми движеше и двете си ръце с разперени пръсти.
– Разбирам! Не се притеснявай! Всичко остава между нас.
Аз видях как широкият му гръб се сви, когато той ставаше трудно от стола си и в този момент осъзнах, че не можех да приема неговата истина.
– Трябва да отида до тоалетната – каза той малко провлачено.
След него станах и аз. Започнах да подреждам пълните бирени бутилки в хладилника, като си мислех, че по всяка вероятност баща ми отдавна не беше пил, щом една бира бе успяла да върже езика му и да оплете краката му за броени минути.
Съдовете от обяда и вечерята на баща ми бяха струпани мръсни в мивката и намирисваха. Трицветко не ме оставяше на мира. Въртеше се около краката ми, мяукаше и се отъркваше в тях. Когато приключих с подреждането на бирите, му налях малко вода в една купичка, а в друга му изсипах котешки гранули, които бях донесъл за него.
Започнах да привиквам със слабата светлина. Поради скорошния дъжд, във всекидневната беше станало малко хладно.
Скоро баща ми се върна.
– Не си пил от бирата! – измърмори той строго. – Мене ли чакаше?
– Не, само се бях умислил.
– Ще донеса още две бири от хладилника. Чух те да ги подреждаш в него.
– За мене не. Късно е вече.
– Добре! Щом ти не искаш да пиеш бира, тогава и аз няма да пия! Макс, защо не взе сестра ти с теб? – попита баща ми, изправен в средата на стаята. Той все така пристъпваше от крак на крак. – Искам да видя тримата ми внуци – Тео, Марлене и Фабиан.
– Татко, знаеш как е. Работа, деца ... А ти ми се обади само преди няколко часа. Но те знаят, че аз съм при теб. Имаш много поздрави от всички – слъгах аз, но го направих само за да го успокоя.
– Жалко, че не си успял да ги вземеш! – усмихна се тъжно той. – Но разбирам! Едно пътуване с деца трябва първо добре да се обмисли.
– Ще ги доведа следващия път, татко. Обещавам! Стана късно. Нека сега поспим, а утре ще говорим пак – предложих аз.
– Времето лети – каза баща ми с малко по-висок глас, поглеждайки часовника на стената. – Кога е станало дванадесет и половина!?
Той се олюля и направи крачка-две встрани. Подпря се на масата и остана с вторачен поглед в нея.
– Тате, добре ли се чувстваш? – приближих се загрижен към него аз.
– Нищо ми няма! Малко ми е замаяно. Но това е от бирата.
– Тогава лека нощ! До утре!
– Лека нощ, Макс! – успя малко трудно да изрече баща ми.
Той вървеше бавно и от време на време се спираше. Трудно движеше краката си и когато стигна парапета, го хвана с двете си ръце. После заизкачва стъпалата към горния етаж едно по едно. – Колко много стъпала! – промърмори той, когато ги бе изкачил всичките. Тогава спря и се закашля. Отвори някаква врата и се изгуби зад нея.
Не познавах къщата и не исках да я разучавам сам. И то точно по това време на нощта. Затова реших да остана във всекидневната стая и да спя на дивана. Разпънах го, а във вътрешната му част намерих чисти завивки и възглавница. Точно когато си лягах, усетих миризмата от неизмитите чинии в кухнята. Не можех да си причиня това, цяла нощ да дишам тази смрад. Станах, измих ги и си легнах отново.
Трябваше да се разделя с мисълта за лукса, който очаквах.

През нощта спах лошо. В прозорците духаше влажен вятър. Беше ми студено и през цялото време чувах как сърцето ми бие. Освен това се издигна силен вятър, носещ нов дъжд със себе си. Трицветко мъркаше до главата ми и като че ли нищо не го смущаваше. Очите му светеха в тъмнината, когато ги отваряше.

След първите две седмици на автомобилния инцидент със Стела установих, че на мен не ми пукаше за моята работа. Вече нямах професионални амбиции. Всеки ден прекарвах по три-четири часа до леглото и́. Четях и́ детски приказки и романи на Маркес. Приказки, защото мислех, че Стела ще се събуди като си спомни за Тео, и Маркес, защото той бе любимият и́ автор. Дългото четене на глас си бе също изморителна работа. След като изчетох „Хроника на една предизвестена смърт“, „Сто години самота“ и десетки приказки на братя Грим и Андерсен, реших, че не мога да продължавам все така. Не можех да посветя своето време изцяло на нея, да пренебрегвам себе си и най-вече нашия шестгодишен син Тео. Той също имаше нужда от мен, особено в този момент, когато майка му не беше при нас.

Баща ми бе станал малко странен. Това ми бе повече
от ясно. Но всеки се променя. Особено с възрастта. Той бе видимо същият човек, малко остарял, но вече непознат за мен. Тази мисъл се появи в главата ми още с пристигането ми, веднага щом го видях. Навярно ще имам нужда от малко повече време, за да го опозная отново.
Когато бях малък, го възприемах едва ли не като супергерой. Той знаеше и можеше всичко. И така продължи някъде до юношеските ми години, когато започнах да вземам малки, но самостоятелни решения и да пазя своите тайни от другите.
Аз бях много привързан към баща ми. За първи път го виждах пиян, но това ни най-малко не променяше отношението ми към него. Опитвах се да го разбера, но не можех. Знаех твърде малко за него, особено след като той се отдели от нас. Надявах се баща ми утре да бъде такъв, какъвто го познавах.

Научих се, че да се съглася с нещо или с някого не е компромис, защото моето съгласие не винаги означаваше и приемане на другата гледна точка.
Питах се какво ли още имаше да се случва в моя живот?
Времето може да разделя. То често ни отдалечава от страховити, непоносими мисли, но понякога и от близки на нас хора.

Щом баща ми ни напусна, не можех лесно да се примиря с неговото отсъствие. Аз го следвах, той беше пример за мен, но никой не ми беше казал, че един ден ще трябва да продължа сам. Мама знаеше колко много тя и татко означаваха за мен и ме утешаваше, като се опитваше да ме убеди, че в края на краищата, човек свиква с всичко. Лесно е просто така да се каже на някого, че човек трябва да приема нещата такива, каквито са. Той ми липсваше. Можех ли да променя всичко това? Такава беше мама – винаги намираше лесни решения за нуждите и противоречията в семейството, заради доброто на всички ни. В началото ми беше много тежко без татко, но имах мама, Стела и Тео, а те се нуждаеха от мен.
Струваше ми се, че рано бях заел мястото на моя баща, а още не бях подготвен за това ... Трябваше да остана силен, да не показвам слабост. Аз бях новият супергерой.

Колкото по-често си задавах въпроса кое е най-важ-ното нещо в живота, толкова повече бях склонен да вярвам, че то е човек да не губи надежда. Който я загуби, се потапя в непрогледна мъгла...
Понякога мислех за себе си, като за човек, когото познавам. Но напоследък забелязвам, че това не е така. Променям постоянно отношенията си към другите, моите предпочитания, както и настроенията ми. Всъщност, мисля, че никога нямаше истински да опозная себе си.

Не разбирах странния свят, в който живееше моят баща ... Какво толкова намираше той в тази неприветлива къща? Защо трябваше да остане в нея? Имах усещането, че нещо не е наред … Мислите ми витаеха в тишината и мрака…

Изведнъж ми се стори, че чух шум. Изправих се и се ослушах. Нищо. Трицветко спеше в леглото до възглавницата ми. Навярно вятърът тласкаше спорадично клоните към къщата и те понякога се удряха в нея.

За какво ли още не мислех през онази безсънна нощ? Навярно тогава съм спал само около четири часа. А може и по-малко да са били.

( следва )