автор: sofia_air

А здрачината гребнала подквас
от нощите - плътнее, става гъста.
Звънците на прииждащи стада,
със медовина тъмното наръсват.
Разнася се гласът на свят покой -
над дворове,
над хълма,
над реката..
Дойде часът на онзи водопой,
от който става сито на душата.
Изтънко дим се точи над къщя.
Подрънкват менци.
Пълнят се нощвите.
И някъде в онази далнина,
гласът на сова пак тревожно пита.
Над покривите бяга сънен лай.
Отшитата звездица пада плавно...
Дъхти на сън, на билки, на омай.
Щурците пак подхващат снощен празник.