автор: ToZero

Живял някога един цар. Преди години, когато той бил още млад, неговото царство било голямо, силно и разцъфтяващо. Хората живеещи в него били доволни, защото любовта царувала в душите на всички тях. Хората се радвали на всичко – на работата, която вършели, на музиката, която слушали, на танците, които играели, на книгите, които четели, на природата, където си почивали. Навсякъде, във всичко, те виждали любовта.
В останалата част от планетата господствал княз, който управлявал твърдо със силната си ръка. Той не познавал любовта и не разрешавал на никой от поданиците му да я изпитва, нея истинската любов. Той владеел желанията на хората, техните чувства и емоции. Дори искал всички да го наричат Князът на този свят. Той обещавал на хората бързо и лесно забогатяване чрез участие в множество игри и състезания, обещавал на хората култура, но им давал книги, които хората купували, но не можели да четат, давал им музикални дискове, които хората купували, за да се хвалят, че ги имат, но не умеели да ги слушат. В театрите и по кината се предлагали игри за бързи печалби и хората ходели на театър и кино заради това.
С годините царят стареел. Царството му също. Много от граничните райони се отделяли от него и се присъединявали към земите на Княза на този свят. Царят не можел да направи нищо, не можел да попречи на това.
Веднъж царят повикал сина си, който вече бил пораснал достатъчно и станал прекрасен момък. Той му казал, че изглежда вече настъпва краят на царството му. Единствената надежда била да бъде открит Спасителя. Само той можел да върне силите на тяхното царство. Според древните предания, той можел да бъде открит някъде далеч на изток.
Сбогувал се младият принц със стария си баща и тръгнал на път. Дълго, много дълго време вървял той. Преминал през девет земи и стигнал в десета. Изкачил се чак на високата планина на края на света.
Там, на върха на планината, седяла красива девойка. Слънцето светело в косите ѝ и образувало чуден ореол около тях. Принцът я поздравил учтиво. Девойката му се поклонила и казала:
- Добре дошъл, принце, в земите на моите деди. Малко хора стигнат чак дотук. Само тези, които наистина обичат народа си успяват да дойдат тук.
- Красива девойко, аз съм тук, за да открия Спасителя. Знаеш ли нещо за него, или пътуването ми дотук е било напразно?
- О, принце! Знам аз кой е Спасителя, но тук не мога да ти кажа нищо за него. Само, ако ме заведеш в твоята страна и ме приемеш за своя жена, ще мога да ти кажа всичко, което знам за него.
Зарадвал се принцът. В неговата страна нямало толкова красиви девойки и той бил доволен, че вече има такава красива и умна годеница. Отвел я той в страната си и там старият цар устроил невиждана и нечувана сватба. След това младоженците отишли на брега на морето и там прекарали времето си, любувайки се един на друг.
Изминал меденият месец и принцът попитал съпругата си какво ще му каже тя за Спасителя. Време било вече да отиде и да го доведе. Принцесата се засмяла и му казала, че Спасителят сега расте у нея и само след няколко месеца ще се роди.
Принцът хич не бил доволен, че трябва да чака дълги години докато детето се роди и порасне достатъчно, за да се превърне то в Спасителя. Още повече, че дотогава може да не остане никой, който да бъде спасяван.
Скоро принцесата родила красиво момченце, гледащо ги разбиращо с големите си очи.
Изминали няколко месеца. Принцесата казала, че на малкия още отсега трябва да покажат красотите на родния му край, за да го обича той през целия си живот.
Така тримата започнали обиколката си из царството. Изкачили се на високи планини със заснежени върхове. Преминали през гори с буйна растителност. Къпали се в буйни потоци и се наслаждавали на движението на водата в големите реки. Достигнали и до морето.
Годишнината от сватбата си, те отпразнували на същото място, където прекарали медения си месец.
На първи юли, те решили да посрещнат изгрева на слънцето на брега на морето. Черното море било много по-черно от обичайното. Слънцето, като че нямало намерение да се покаже от водата, толкова се бавело. Тогава те забелязали от морето да излиза малко червено конче. На брега то започнало да расте и се превърнало в огромен червен кон. Изведнъж конят се оказал близо до тях и с един замах на огнената си опашка съборил принца и жена му на земята, метнал бебето на гърба си и изчезнал в морето.
Мъката на двамата била много голяма, но от бебето и коня нямало и следа. Двамата се върнали в столицата и там научили, че стария цар е мъртъв. Мъката на всички сега била двойно по-голяма.
Скоро царството съвсем западнало. Князът постепенно завладявал териториите му. Малцина останали верни на младия цар. Сега всички още повече имали нужда от Спасителя.
Младият цар решил да издири червения кон. Обикалял той надлъж и нашир, но никой не го бил виждал и не знаел за него. По цялата суша нямало следа от коня.
Тогава царят построил кораб и с него и с верния си екипаж започнали обиколката си на моретата. Преминали те през девет морета и стигнали до десетото. Там забелязали малък остров, на който имало само една колиба. В нея живеела една стара баба.
Бабата се поклонила и казала на младия цар:
- Господарю, чух за твоята мъка. Знам, че ти търсиш червения кон. Дошъл си на точното място. Червеният кон идва тук веднъж в годината, когато денят е най-дълъг. Той излиза от вълните и идва на острова, а на гърба му седи едно момче. Тогава конят се превръща в млад мъж, такъв като теб, и целия ден обучава момчето в изкуствата на воините, на поетите и художниците, на числата и всякакво творчество, а вечерта отново става кон, който отвежда момчето в океана.
- В такъв случай ще построим тук шатри и ще останем да ги чакаме. Така ще си взема момчето.
- Царю, недей да правиш това. Червеният кон не позволява тук да идват външни хора и убива всички, дошли без разрешението му. Но, ако ти пуснеш хората си да си вървят и останеш да живееш в моята колиба и ми бъдеш слуга, червеният кон ще те приеме и няма да ти направи нищо.
- Добре, бабо, приемам.
Така царят останал да живее на острова. По цял ден той работел в градината, чистел обора, понякога ловял риба. Така и не забелязал как времето минавало и дошъл най-големия ден. Този ден бабата казала на царя да седи вътре и да не излиза, за да не пострада.
Рано сутринта, с изгрева на слънцето, от буйните води на океана изскочил червеният кон, а на гърба му, както казвала бабата, седяло момчето. Излязъл конят на брега, подушил въздуха, направил една обиколка на острова и свалил на поляната момчето с неговия лък и стрели, с неговия триножник с платно и други неща, които царят от далечe не можел да разпознае.
Конят тупнал с крак и се превърнал в млад мъж, а огненочервената конска кожа останала на брега.
Не издържал царят. Сърцето му биело силно като гледал прекрасния си син и решил, че непременно трябва да го отведе обратно, като попречи на червения кон да го отмъкне отново. Царят се промъкнал до конската кожа, взел я и я понесъл към брега, където да я изхвърли в океана, за да я отнесе водата навътре.
Малкото момче обаче го видяло. То веднага разбрало заплахата, застрашаваща любимия му кон и пуснало стрелата си не към мишената, а към непознатия мъж. Стрелата попаднала точно в сърцето на царя и той паднал мъртъв.
Видял това мъжът-кон и казал на момчето:
- Какво направи? Та това там е твоят баща, който те обичаше и искаше ти да се върнеш с него при неговия народ, който е и твоя народ.
Момчето заплакало. Изтичало при мъртвия си баща и го прегърнало, ридаейки неутешимо. Изведнъж се сетило нещо и скочило.
- Учителю, ти си велик, знам, че можеш да спасиш баща ми. Моля те, помогни ми!
- Не момче, не мога. В този случай и аз съм безсилен да ти помогна. Единствено бог Ур може да ти помогне, но пътя до него е изключително труден. Малцина са успявали да стигнат до него. Могат да го намерят само тези, които със силна воля и много любов в душите си искат искрено да помогнат на другите, без да жалят собствените си сили за това.
- Учителю, покажи ми пътя. Аз ще отида при него.
- Добре, ще вземем храна и вода и ще тръгнем натам.
Мъжът тропнал с крак и кожата на коня се оказала на гърба му и той се превърнал в огнения червен кон. Момчето го яхнало и те изчезнали в океана.
Дълго пътували на запад през океаните, докато стигнали до суша. Там се издигала висока планина, а точно над нея греело слънцето. От него очите на момчето се насълзили и то със страхопочитание свело поглед. Там, на върха на планината, живеел бог Ур, повелителят на света.
- Тук трябва да се разделим – казал червеният кон – Може би повече няма да се видим, но ти трябва винаги да помниш уроците, които съм те научил. Само те могат да те спасят, само с тях ти можеш да спасиш човечеството.
Казал това конят и се потопил във водата на океана и изчезнал навътре. Момчето му махнало за сбогом и тръгнало по пътя към върха.
Трудно било изкачването му. Нагоре нямало нито път, нито пътека. Гората била страшна и тъмна, пълна с незнайни зверове, но момчето било със своя лък и вярвало, че той ще го спаси от опасностите. Сърцето му било изпълнено с любов към красивите цветя, към песните на птиците, дори към крясъците на зверовете. Тази любов, като че осветявала пътя му и му показвала правилната посока.
Гората свършила, но върхът бил още далеч нагоре. Момчето се изкачвало по стръмния каменист склон. Камъните често се свличали и увличали и него надолу, но вярата и духът на момчето били силни и въпреки болката в изранените си ръце и крака, момчето бавно преодолявало препятствията и се изкачвало все по-близо до върха. Храната на момчето свършила, на то имало още вода и силната вяра, че ще успее.
Горе, на върха, всичко било сковано от снегове. Студът бил неочаквано силен, нищо, че слънцето греело съвсем отблизо и светлината му била ослепителна. Тази светлина била навсякъде, не само отгоре, но и отдолу, дори и самото тяло на момчето като че ли светело. Тази светлина го изсушавала и отвън, и отвътре, а то вече било свършило и водата.
„Жалко. Не успях да спася баща си, не успях да помогна на народа си, не успях да оправдая надеждите на Учителя, но пък поне опитах.” Така си помислило момчето, вече паднало от изтощение в снега. Не било успяло да стигне върха, който вече бил съвсем близо. Момчето затворило очи и се оставило на болката си, която изпълвала тялото му. Но ето, че необикновена светлина го изпълнила, необикновена любов и радост се надигнали у него и то чуло гласа на бог Ур.
- Поздравявам те, момче! Ти успя да преодолееш страховете си и страданията си в името на нещо, което обичаш. Затова не се страхувай повече. Ти успя да спасиш баща си, сега ти предстои да спасиш народа си и човечеството. Върви сега при баща си.
Момчето отворило очи и видяло, че се намира сред площад, изпълнен с хора, които се сбогували със своя цар. Разбрало, че там, в ковчега, е неговия баща. Момчето се приближило до процесията и викнало силно:
- Спрете! Вие забравихте повелите на бог Ур, но той не ви е забравил. Той се смили над всички нас и върна живота на нашия цар. Отворете ковчега!
Всички с почит видели светлината струяща от това необикновено момче. Хората спрели с нова надежда в погледите си, досещайки се за Спасителя. Ковчегът бил отворен и оттам излязъл живият цар. Той видял своя син и двамата се прегърнали радостни и щастливи.
Хората, видели това чудо, започнали да прославят бог Ур и така се зародил култа към Ур, наречен по-късно култура. Тази култура възвърнала силите на Царството на любовта и светлината. А Принцът на този свят се скрил, уплашен от любовта, чакайки по-добри за него времена, а хората скоро забравили за него.
А какво се случило след това с царя и неговия син е известно на всички. То е описано подробно в хрониките от онова време, наречени „Хроники на XXI век”.