Пустотата подхвърля своя брод
в душата ми от мрачина изтъняла.
Аз съм самотно човешко гнездо.
Оцелявам някак, без всъщност да живея.
Лаконичните залези си отиват
един след друг в своята несрета,
а аз все кръжа
около себе си в затворен кръг
и чакам самотата си да оттъгувам.
Макар да знам -
тя ми е изящна спътница -
няма да се смили,
няма да се смали дори,
а отново ще ме сътвори,
ако и да не съществувах.
Аз съм мълниеносна и нежна измислица,
безумен ритуал от оскърбени думи.
Искам само да умра.
Да ме няма.