автор: ToZero

Знаете ли къде е Витоша? Нима не знаете за моето родно място? Та това е планина до една от европейските столици – София. Една от малкото столици, притежаващи собствена планина.
„Расте, но не старее“ – това бил девизът на София. Моят е пък „Не расте, но старее“. Вече съм много старо дърво. Познавах София когато беше малко селце, знам я и сега, когато се е изпълнила почти до пръсване.
Някога в София имаше достатъчно място и за парковете и за дърветата. Сега в парковете построиха стадиони и кортове, пътища и паркинги и за дърветата не остана място в тях. Горките дървета, принудени да дишат запълнения с автомобилен дим въздух. А за награда хората ги окичват с какви ли не найлонови торбички и с боклуци.
Е, това само съм го чул. Тук, от горе, това не мога да го видя. Може пък да е само лъжа. От тук, обаче, добре се вижда засиленото строителство, запълващо с бетонни сгради всяка пролука в града, многобройните коли по улиците, които колкото повече стават, толкова по-трудно се движат. Добре, че не раста там.
Сега навън е зима. Снегът е покрил всичко наоколо. Студ и страх са сковали всичко. Само на мен не ми е студено, защото в хралупата в корените ми са се сврели някакви животинчета и ме топлят. Аз пък ги пазя от поривите на студения вятър и от снега.
Всяка година разни животинки намират подслон в хралупата ми. Не ме питайте какви са. За мен те са много бързи и не мога да ги различа. Друго нещо са дърветата – величествени в движенията си.
Казах, че вече съм старо дърво, но чух, че някакво дърво било живяло хиляда години. Толкова старо не съм. А онова, горкото, било толкова старо, че от него останала само хралупата. За да се държи то право, напълнили хралупата му с бетон и подпрели сухите му клони с метални патерици.
Бъррр… Хваща ме студ само като си помисля, че може и моите вътрешности някога да напълнят с бетон. Все пак предпочитам разни живинки да се настанят в хралупата и под кората ми. Пък и тук, до столицата, се живее интензивно и кратко, не като в провинцията, където някое дърво може и да достигне до хиляда години.
Издържах ураганите, издържах бръмбарите корояди, ако не дойдат тези с моторните резачки, може и още да издържа. Има сили в мен, нищо че старея, затова и младите на мен се осланят.
Ех, друго нещо си е младостта. „Луди млади“ – казват някои. Глупости. Когато бях младо дърво, животът течеше бавно и красиво. Лудостта дойде сега, на старини. Всичко се е забързало, а за какво ли? Високи скорости – кратък живот, бих казал аз, но няма кой да ме чуе.
Добре поне, че животинчетата в недрата ми не ми обръщат внимание, ами прегърнати се топлят. Докато дойде пролетта. Тогава и те ще забързат за някъде. И те, и новото им потомство. Тогава и аз ще се разбързам. Ще пусна листа и пъпки и ще се радвам на цъфтежа им.
Ех, мечти. Дали вече наистина не съм станал прекалено стар?