автор: Oldman

Скоро моя близка
с болка сподели:
С двете свои внучки -
хубави, изучени,
по един въпрос, че
тя не се погажда:
- Не искат да раждат!
Ненормално е нали?

Тя дълбоко преживява
и сърцето я боли.
Тъй добре я аз разбирам.
Как да не я съжалиш!

- Стига вече ни досажда.
Това си е наше право.
Който иска, нека ражда!
И отрязват ме направо.

- Има, казват кой да ражда.
Има цели махали.
Че народа се изражда,
тях въобще не ги боли.

Нацията оглупява,
но те своето си знаят.
Двете толкова са умни,
защо мислят тъй безумно?!

Мислят си така и други.
И чия е таз заслуга?
Нацията се топи.
Видно е това, уви!

- Бабо, ако толкоз искаш,
яйцеклетки ще дадем.
Стига вече ни натяква.
Постоянно, всеки ден!

Да, в момента те са млади
и сега им се живее.
Нека баба им опява.
Не я слушат. Да си пее!...

Тъй живота си минава.
Те изпускат своя шанс.
Що Природата им дава,
ще го вземат във аванс.

А за старостта не мислят.
В самота как се живее?
Няма ли да съжаляват,
като без деца остават?...

Толкова жени мечтаят
и от рожба имат нужда.
Тях това не ги вълнува.
Тези чувства са им чужди.

Дано тези яйцеклетки
майки истински намерят.
Като свои да отгледат
и над тях те да треперят.

А пък двете хубавици -
съжалявам ги направо!
Знам, живота си е техен.
Те решават. Тяхно право.

Днес те вихрят се в живота,
и си мислят, че е вечен.
Утре чак, ще съжаляват!
Баба им сега им пречи.

Дано, мисля, да размислят.
Да намерят верен път.
Може, като поживеят
нещо друго да решат.

В мислите си да узреят
и дечица да родят.
Тази радост да познаят,
искрено им го желая!

Вярно, туй е само капка
в туй море от простотия.
Приносът би бил нищожен.
Казусът е толкоз сложен!...

01.05.2025 г.