автор: Oldman

Бяхме ний на плажа,
аз, жена ми, Эла,
дошла от Съюза.
Бяхме я завели
на плажа в Албена.
Ний тогава бяхме
млади и зелени:
- Шапка на тояга,
море до колене!

Морето се плиска,
Слънцето препича,
лъчите си пръска.
Наоколо – мацки,
наши, чуждоземни.
И някои бяха
с красота неземна!

Човек му се иска
запознанство близко.
Колкото да тръпнеш,
те са недостъпни!
А да не говорим,
че не бях самичък.
Затова ги гледах
с поглед разсъбличащ.
Няма к’во да споря -
Съвест и мераци
във мене се борят!

Знам, това изглежда,
доста неприлично.
И мога да кажа,
за мен нетипично.
Знам, че бих допуснал
непростима грешка.
Но какво да правя,
слабости човешки!...

Щото, по природа
съм човек с задръжки
и така избягвам
кавги и запръжки.
Предимство аз давам
само на морала!
Тъй, че на съблазни,
трудно се поддавам.

Но, стига се хваля,
да не се прехваля.
Чувствам, че ми никнат
крилца, ако щете.
Отплеснах се доста,
затова простете.
Сега продължавам,
а пък вий четете:

- Та, лежим на плажа,
със маслό се мажем.
Слънцето препича!
Пот от нас се стича.
Сякаш сме във фурна!
Човек му се иска
в море да се бухне.
Бързо да се втурне,
и се в него гмурне!

- Окунёмся, что ли -
Эла ни предложи.
(Това е покана,
призив да се топнем!)
- Дадено, отвърнах.
От слънце ще лопнем!
Май, че му е време,
няма к’во да дремем.
Супер е водата!
Като рибка-мряна
в морето се мятай!...

- Време скоротечно!
Спомени далечни...
Сякаш от тогава
минала е вечност!...

27.04.2025 г.