автор: pastirka

Кръстът тежал Му, а стъпките ставали трудни.
Капките кръв очертавали стръмна пътека.
А над земята ни, като жалейка събудена,
тъжният облак е ронел сълзици полека.

Носиш ли в себе си истинска обич сърдечна?
Само Месията – Божият син бе способен.
Тази любов на Иисуса е равна на вечност,
тя затова и възкръсна, надскачайки гроба.

Вдигнал ръката си, Той благославя живота
и прояснява се смисълът, станал единствен –
за обичта ти не чакай написани ноти,
всяка душа си ги пише, без подтик насилствен.

Днес чудесата се лутат в душите ни сънни,
а добротата прилича на свлачище страшно.
Моля се в тъмното с повече жал да осъмнем
към наранени и страдащи в пътя си прашен.

Но във молитвата, знам ли, доколко ме бива,
ти поеми я и сам продължи я нататък.
Нека опитаме всички да бъдем щастливи
винаги, не във мига си единствен и кратък.

Нека за сребърник няма предаден и разпнат
и да измерваме с Бог на душата си ръста.
А козунаци великденски вече да втасват
само, когато със обич платили сме Кръста.

20.04.2025