автор: amadeus

Какво ли е да слушаш? Да слушаш истински, не престорено. Постоянно. Като Него. Не както го правят хората – слушат, без да чуват, гледат, без да виждат, говорят, без да казват нищо.
Денят Му никога не свършва – залезът от едната страна на планетата е изгрев от другата. Някой пак Го е взел за Дядо Коледа. Иска велосипед. Друг жадува далечен път. Трети успешен изпит Му измолва. Четвърти, пети, шести……
Утре всичко е забравено. Колелото се завърта отново. Никой нищо не е научил и няма да научи. Само празната заблуда, че някой някъде ти е обещал безметежност и дори самият живот ти е длъжен, остава вечна. Ти искаш. Не си сигурен какво точно, но искаш. Ръцете, нозете, умът, волята си остават само даденост, защото няма нужда да правиш нищо. Ти не бъркаш, няма начин – просто Този, дето уж ти е обещал път без препятствия, не Си е изпълнил обещанието.
Но приеми Го на чаша чай в градината. В мълчание. За разнообразие. За час поне. Нека чуе как звучат птичите песни през пролетта. Нека види колко синьо е небето. И онова бяло облаче, което прилича на едноух слон. Дупката в рохката пръст, където опита да засадиш теменужка, а тя не оцеля. Зеленото на близката гора. Поляната. Сплетените по метала коси на асмата. Щъркеловото гнездо върху близкия електрически стълб. Досадните паяжини под чардака. Дънера, в който редовно се препъваш. Жужащите кошери. Слънцето. Животът.
И тогава Художникът ще отстъпи крачка назад, ще се загледа, ще отпие глътка чай и ще се усмихне - и Него истински го вижда и чува някой. И му говори с мълчанието си. Не просто някой, а една от вселените в собствената му картина.
Вероятно звучи богохулно. И глупаво. Грешни и глупави сме. И аз, и ти. Кой не е? Но има ли по-добър начин да благодариш, че си някаква частица от нечия творба, освен да се научиш да чуваш дори без да слушаш, да виждаш, без да е нужно да гледаш и да говориш дори и с мълчанието си? Вместо молитва…