автор: Oldman

Бех писàл за Вела вече,
и в село що стана.
Стигнàл бех до там, където
Вела ми пристана.

Нашиот живот описах
и то чак до там,
че се каним да отидем
при Ънкало Сам.

Днес реших да доразкажа
патилата наши,
с мисъл да се изповедам,
преди да отпрашим...

Оня ден ме туй попита
Геле от Трекляно,
(братовчедче ми се пада,
девето коляно):

- Чух, че щели сте на Запад
с Вела да вървите.
Плановете на мнозина
май ще провалите.

Тъй е, думам яз на Геле.
Малко ни остана.
Картите ни щом пристигнат,
и дим да ни няма.

Вече омръзнà на Вела
да стои и чака.
Даже взе да се страхува
да не ни прецакат.

Цял ден тъпче във бохчите
своите премени.
Ако е възможно, всичко
иска тя да вземе.

Целио чеиз набуха,
парцал не остана.
Да мърмори и се тюхка
Вела не престана.

Като гледам, като че ли
даже поотслабна.
Мислим си, че е от нерви,
не че стои гладна.

Яз ѝ думам: – Потрай душо,
арно е на село.
А она току си врътне
дупето дебело.

Вече дните ни брояха
жèнките с надежда,
но на Вела не ѝ пука,
хич не ги поглежда.

Не една жена на село
бе проклела Вела.
Но според мъжете, Вела
върши добро дело:

- Вела селско е богатство,
ние я цениме.
- Да отидете в чужбина,
не ще позволиме.

А пък женките пустосват:
- Чума да я тръшне!
- Дано пипка да я пипне,
таз пачавра мръсна,

дето ни мъжете лъже
и подкокоросва!
Сякаш с сопа по главата
някой ги халосва.

Зяпнали след нея гледат,
как тресе сланина.
И как няма, задникът ѝ
декар и пол’вина!

- К’ви ли чувства ги вълнуват,
тъй като я гледат.
К’во ли мислят във акъла,
пустите говеда?!

Знам, след манджата мъжете
вървят, без да мислат.
И подир жените хукват,
без да се замислат.

Но си мислим, че те немат
мисли неприлични.
Сметам, мислат възвишѐно
а не прозаично.

Знам, че всички в наше село
са интелигенти.
И избèгват да работат,
оти вземат ренти.

Тъй че време имат много
да се образоват.
И без туй парите капят
ей тъй, наготово.

Сигур има и таквизи,
по-елементарни,
дето им се иска само
Вела да я обарнат.

Чудно, що се притесняват?
Няма нищо страшно.
Всички знаят туй, че Вела
си е доста дашна.

Нема тя да им откаже,
хатъра да хчупи.
Фустата си ще запърши
без да се нацупи.

Язе тъй ѝ думам: – Вело,
пόзапри се малко.
Ще се преработиш, душо
и ще ми е жалко.

Зная Вело, не си цвете,
но си ми невеста.
Че понамали мъжете!
Наближават двеста.

- Да не си ми, она каже
ти хчетоводител?
Не ми давай тон в живота.
Не си ми учител!

И така си ний живеем
двамцата със Вела.
Она скита, а пък язе
да окнем не смеем.

Малко време ни остава.
Картите ке дойдат.
Донесат ли ги, тогава
с Вела ний ке пойдем.

Менека пък у чужбина
не ми се отива.
Правя го заради Вела.
Тя да се развива.

Кат’ помислим, таз чужбина,
чудото големо!
И при тях живота труден,
пълен със проблеми.

Хеле Щатите да вземеш:
- Все са прокопсàли!
Какво толкоз им харесват
на наш’те аптали?

Там полвината са църни,
или мексиканци,
но се дуят и се сметат
за хамериканци.

Чудо като наша Вела
те не са видели.
Щото тя е като хала -
яка, напращела.

Ала времето напира.
малко ни остава.
Чекаме го келепиро
в чуздата държава.

Малце ми е жал за кмета
и за деда попа.
Яз на неговата порта
щом като похлопам,

тутакси ще ми отвори
и ще ме покани.
Без за Вела да попита,
нема как да стане.

Ще си пийнеме ракийца
двамца с деда попа.
Ще обсъдим женурята
как са във кревата.

Винаги със сладка дума
ще ме изпроводи.
- Нека дойде Вела вика,
че да я онодя.

Ще изгоним надалече
дяволът от нея.
Зная как това да стане,
имам си идея:

- Вела е доволно грешна,
ала аз съм печен,
пък и Божията помощ
няма да попречи...

Бързо дните тъй минават,
малко ни остава.
Хабер Щатите си немат
щό има да става.

Тамо язе ще завъдим
нови баджанаци.
Ще натрупаме набързо
финикийски знаци.

Ще си рόдиме детенце
и ще го изучим.
В Харвард ние ще го пратим,
да оди да учи.

Във България кат’ нема
кой да ни оправя,
то обратно ще се върне.
В нашата държава.

Белким вземе я оправи,
щото ни бактиса
некадърни оправячи
да ни са натрисат.

Хайде, стига вече писах,
ачи дълго става.
С думи нема да оправа
таз пуста държава!...

22.03.2025 г.