автор: Azzurro

Едно ми е прокудено Моргеново. И то от какво, от един нищо и никакъв Морген, дето да те прати за зелен хайвер, че и отатък него. Та, да си дойдем на думата, де. Морген - един такъв простичък, безобиден.
Не може да предположи човек как една думичка само може да те върти на пръста, че накрая да ти изгори крушката от яд. Е, нали я знаете оная игра щастие, нещастие, път, писмо. Е, нещастието го напуснах на път в търсене на щастие. Остана писмото. Чужда държава, чужди порядки. Та, сутрин първа тръгвам по чуждите улици с чуждите хора и непознатия им език. Е, малко поназнайвам, де. Какво пък, други живуркат тука по двайсет години и бъкел не знаят. И така, в този разбъркан ред на мисли, стигам до социалните. Пред вратата портиер:
Гутен морген! - възпитано и гордо казвам аз.
Мооорген!- чувам отговора, провлечено и спокойно.
Хм, хайде, врътвам се на пети и в къщи. Като е рекъл и утре е ден. На другата сутрин пак същото упражнение. Пак възпитано се изстъпвам аз:
-Гутен морген!
- Мооорген!
Хай да му се не види. Така цяла седмица. Отивах и се връщах. В петък си казах, ако и утре ме върне пък ще го питам кога, че не бързат не бързат, ама аз бързам, туй са пари.
Гутен морген! - И го загледах втренчено в очите да видя какво ще рече този път.
Бе, ти да не би да идваш тука всеки ден само за да ми кажеш едно добро утро?
Ми не, искам само да вляза да си свърша работата вътре, ама ти всеки път ми викаш Морген, тоест утре и аз си мисля, че днес не може.
Ха-ха-ха,- закънтя смехът му по стъпалата на широко отворената врата.