автор: ToZero

Стълбата бе подпряна на стълба и отгоре на всичко някакъв младеж връзваше някакви кабели.
Стълбата на стълба. Тя и той.
Малката стълбичка чакаше в колата. Чакаше с едно нетърпение, с което само децата могат да чакат, с една увереност, че един ден и тя ще бъде значима, увереността на децата, че ще опознаят приказния свят на възрастните, изпълнен с всякакви приключения, светът, който така и не го опознават. Малката стълбичка видя как натовариха стълбата на буса и я откараха нанякъде, може би, за да се опре на някой друг стълб.
„Винаги е добре да се опираме на някого” – помисли си тя и зачака момента, когато щеше да открие своя стълб.
Мъжът отвори колата, извади малката стълбичка и я подпря на едно ябълково дърво. Покачи се на нея, откъсна една голяма ябълка, изяде я с удоволствие и си каза „Време е!” и започна да бере плодовете.
Малката стълбичка видя огромната ябълкова градина и си помисли „Ех, каква тежест и отговорност е да си опрян на някого!”.
А стълбът? Всички знаят, че той е опората на всичко и никой не се интересува от миналото му. Пък и нали вече е вързан.