автор: mariq-desislava

Тишината още зъзне в мен,
защото теб все така те няма.
Мракът бди с вулканични очи,
но не може да те уязви.

Никой няма да се върне,
за да каже как е там,
дали небето приведено пламти
и чака фитила на човешкото тяло
или само закъсняла орис е това,
което ни остава.

Думите ми са отшелници,
които сами ще те намерят,
докато звездите,
повдигнати на пръсти
се опитват да те догонят.
Ще побелеят сълзите ми,
в пресъхнало мълчание
с теб ще разговарям,
облачните покриви ще рухнат отгоре ми
и ще разцъфти небето ми в твоето.