автор: sofia_air

И се свивам в следата от сън.
Във покоя ѝ търся утеха.

Днес е толкова тягостно вън.
После дърпам съня за завеса.
Спрях да питам отдавна - защо?
Този свят докога ще прогизва,
във блата завоняли от зло?
Стъпала за нагоре ще слиза?
Днес съм тъжна, защото узнах,
че калта става лесно на тиня.
Точно днес съм най-много сама.
А небето е толкова синьо!