автор: pastirka

Не зная утре мен какво ме чака,
че дните са къртици побеснели.
Подземия копаят те във мрака,
аз търся изход в мрачните тунели.

Не ми достигат въздух и опора,
съчувствие, любов, надежда, сила...
Задъхвам се, със своя страх се боря,
към изгрева душата устремила.

Тунелът няма край и се провира
с нарастващ ужас влакът ми кошмарно.
Но аз го бутам. Моля го: – Не спирай,
да стигнем скоро слънчева поляна!

Опитвам се и машинист да бъда,
сълза и болка във юмруче стискам.
Сама съм, оптимизмът – ручей сънен –
болезнен вик от гърлото ми плисва.

Подкарал е страхът локомотива
и тишината от звука се пука.
На ум се моля да остана жива,
а не зазидана в тунела тука.

...И скоро ме прегръща светлината,
усещам, че съм в райската градина!
След глътки съживителни, душата ми,
прошепва с радост: – Боже, всичко мина!