автор: Petunia

Завърших гимназия в моя роден град с прилична диплома и с шофьорска книжка. Имаше по времето на соца такива специализирани паралелки в гимназиите. Татко беше горд собственик на един стар „Москвич“ и на него ме научи да карам по междуселските пътища в Лудогорието. Казваше, че от мен ще излезе добър шофьор.
Наесен влязох в казармата. След новобранския период ме разпределиха в едно поделение в близост до моя малък град. Радвах се, че ще мога често да се виждам с моите възрастни родители и с приятелите ми, когато ме пускат в отпуск. На третия ден ме извика командирът. При него в кабинета имаше още един човек – цивилен, висок, добре сложен, с прошарена коса, в костюм и с вратовръзка. Командирът не ми го представи. Двамата започнаха да ми задават въпроси – за мен, за семейството ми, за това какво искам да постигна в живота си след казармата. Разговорът приключи, а аз се чудех каква ли беше целта на тази среща.
След няколко дни отново ме извика командирът и ми каза, че ще бъда шофьор на директора на военния завод, който се намираше наблизо. Зарадвах се. Това беше възможност да изляза извън оградата на поделението и от скучния казармен живот. И да шофирам! Тогава разбрах, че мъжът, с когото командирът ме срещна, е директорът.
Дадоха ми ключовете за служебната „Волга“ и директорът ми определи задълженията накратко.
Всяка сутрин точно в 8:00 часа го вземах от дома му и го карах до завода. След това бях на разположение и чаках следващите разпореждания за деня. Понякога го водех на срещи в окръжния град. Имаше и пътувания до столицата.
Предприятието имаше наблизо база за крайноседмичен отдих, както се наричаше тогава, разположена в живописна местност, в добре поддържан парк, сред плачещи върби и розови храсти.. Тя се състоеше от десетина бунгала, голяма столова с кухня, неголям басейн в средата, детска площадка. Там по график почиваха работещите в завода, заедно със семействата си. Беше чудесно място, което се изпълваше с глъч и веселие само от петък вечерта до неделя. През седмицата беше пусто.
Понякога началникът (както всички наричаха директора) се срещаше по работа с директорката на едно шивашко предприятие в района. Тя беше жена малко над четиридесетте, стройна, с дълга руса коса, добре поддържана и винаги елегантно облечена. Явно беше добър ръководител, защото в предприятието работеха много жени от селищата наоколо и винаги се изказваха за нея с благодарност. В ръководеното от нея прeдприятие шиеха конфекция, както и работните облекла за работещите в нашия завод. Началникът влизаше в нейния кабинет, а аз го чаках отвън на паркинга.
След известно време започнах да ги водя до базата за отдих, както казваше началникът „за координация“. Оставях ги пред входа и оставах да чакам във „Волга“-та, запасен с вестници с големи кръстословици на последната страница.
Един ден, в началото на следващото лято, решавах вече третата кръстословица. Изведнъж чух, че някой вика. Отворих вратата на колата и се ослушах. Отново се чуха викове от двора на почивната база. Хукнах натам и какво да видя: на полянката пред едно от бунгалата тичат един след друг началникът и директорката, ама голи... както майка ги е родила! И крещят: „Помооощ! Змия, змияяя...!“
В първия момент се сепнах, но бързо се окопитих и хукнах през храстите. Не щеш ли, спънах се в нещо, паднах, но веднага се изправих и видях, че съм се спънал в една вила, която използваше градинарят. Грабнах вилата и хукнах отново. За секунда се озовах между двамата ужасени голи хора, които, като ме видяха въоръжен, започнаха да сочат зеещата врата на едно от бунгалата. Влязох смело вътре и се заоглеждах в полумрака. Докато очите ми свикнат с оскъдната светлина, усетих, че нещо над главата ми шава. Вдигнах очи и изтръпнах: над леглото беше увиснал един огромен смок, който се полюляваше с главата надолу. Като дете бях виждал как татко се справи с един такъв смок сред тревите в нашия двор. И той тогава имаше вила в ръцете си. Бавно вдигнах моето оръжие, замахнах и за миг свалих змията на пода и забих единия рог точно зад главата й. Изчаках да затихнат конвулсиите на мъртвото тяло, навих го около роговете на вилата и излязох победоносно през вратата на бунгалото. Навън ме посрещнаха двамата – треперещи, притихнали, опитващи се да прикрият с ръце голотата си.
- Ах, Миткооо... Жив да си! Ако не беше ти... – гледа ме умилително тя.
- Ама ти си като Свети Димитър – уби змея с един замах! – каза с възхищение началникът.
На връщане те мълчаха в колата.
На другия ден след обяд началникът спря производството и покани всички работници в актовата зала на завода за извънредно събрание.
- Вчера моят шофьор - военнослужещият Димитър Иванов, извърши геройска постъпка - спаси ме от една голяма змия. Затова искам да му изкажа благодарност пред всички вас. А неговият командир го награждава с 10 дни домашен отпуск.
Само това каза началникът. Чух ръкоплясканията на цялата зала притеснен и с пламнали страни. На излизане всички искаха да ми стиснат ръката. А заводският зевзек веднага ми измисли прякор – „Митко Змиеносецът“. Така си останах и до сега, като пазих цели петдесет години и „голямата градска тайна“.
Много по-късно разбрах, че има и такава тринадесета зодия – Змиеносец. И аз съм роден на първия й ден – 27 ноември.