автор: osi4kata

По тъничките струни на душата
се плъзва лък, отронва стон.
Така започва реквиемът за бащата
и винаги завършва със поклон.
Играя си на жмичка с паметта ми,
броя до пет и времето лети назад.
Чета на глас и слуша ме баща ми,
детенце съм, а той е много млад,
по обед е и стаята е топла,
живеем на приземния етаж,
забавен и приветлив е животът.
Бълбукащият смях е наш.
Навярно ни разсмива Буратино
с наивната си дървена глава,
забол е нос в рисувана камина.
Да, мъничка съм, но умея да чета,
а татко, окрилен от няма гордост,
ме гледа с бляскавите си очи,
в пространството се носи обич.
Пренасям се -
еднооо, две, три!
Сега съм млада, слънцето напича,
шуми море и гларуси крещят.
На плажа сме със всичките дечица.
Сестра ми, аз и нашият баща.
Опушена до черно тенекия,
по нея миди в собствен сос.
Преглъщайки играем карти ние
и татко вдига всичко коз!.
Животът се променя с ветровете.
На пикник сме. Вълшебната гора
ухае на борика и на цвете,
а татко ми ме гледа със тъга,
защото много скоро заминавам.
Мълчим и двамата като пред път.
Дали веднага ми прости тогава?
Сърцето и душата ме болят.
Задуха пак. Последната ни среща.
Прегърнати на пътната врата
и татко искаше да каже нещо
преди да тръгна. Не можа.
По тъничките струни на душата
се плъзва лък, отронва стон.
Така започва реквиемът за бащата
и винаги завършва със поклон.
Поклон!

Р. Симова, 2025-та