автор: BoboDux

Стоя пред портрета му
и не смея да вдигна очи.
Той не ме гледа със укор,
а в сърцето му – съжаление.
Сякаш още тогава е знаел,
че напразна е жертвата,
че един ден ние ще спорим
Ангел ли е или е убиец.
Знаел е, че няма да има
кой пушка да вдигне за него.
И ще го оставим на вълците –
сам, полумъртъв, премръзнал
под февруарските вихрове.
Гледа ни синеокият Ангел
и сякаш примирено ни казва:
„Когато умирах, все се надявах,
че поне ще знаете гроба ми.
Все някой цвете да сложи
над костите ми, ако ги пазите...”
Какво да ти кажа, Апостоле?
Добре си ни знаел какви сме
и затова си написал „Народе????”.