автор: pastirka

На Мария Донева и нейната книга
"Боядисвам в бяло лятото"

Вчера си купих една стихосбирка.
Вече чета я – отзад напред.
Гледам скептично, в ръка с курабийка.
Трудно откривам голям поет.

Нямат заглавие крайните строфи,
пълни с тъга от разбита душа.
Думите – парещи врели картофи –
сякаш изрекла съм аз. Не греша!

Даже елхата на мен ми се мръщи,
мама и татко, че няма ги тук.
Празен светът е, безцветен е, свърши...
чувствам се орехче, смазано с чук.

Я да прескоча набързо тъгата!
Няколко листа разгръщам в галоп.
Ето, намерих си стих за сестрата!
Моята кака изпратихме с поп...

В книжката тънка пак се забързах.
Спрях на „Учтивост“! На мен ми я дай!
Ронят се чувства, от думи отвързани.
Тези сълзи са си моите, май..!

Пак за разделите... Нещо ме ръчка.
Зная какво е ти сам да лежиш.
Не че самотност бях си поръчала,
сърбаш в живота, каквото дробиш.

Слагам си в скута бонбониера.
Тази Мария голям е поет!
Как ме разчувства и разтрепери!
Валериана ли? Лапам си пет

малки, но сладки и вкусни бонбони.
Днес позволявам си ги за десерт.
Стихове, силни като циклони,
в книга, четена отзад напред!