Къ-кът-кът-кът-кът - зова снежните кокошки,
екзотичен впряг на шейната на снежната кралица.
Зова ги наум от декември до март,
в ума си им хвърлям покълнало жито...
Друг да не чуе, да не ме види никой!
Не броя откога,
колко зими не са прелитали насам
сред гъст като ко-ко сово мляко снеговалеж...
Сякаш на живот и смърт ми е затрябвала
нейно високомерно височество
с отвратителния и студен нрав и ледено отношение…
Кокошка!
Кът е снегът из нашите южни кътища,
из нашите южни пътища, из нашите южни сърца.
Страдаме от липсата му,
боледуваме все по-сериозно от тъжно безснежие,
най-лошото е, че в един момент се отказваме да чакаме.
Преставаме да поглеждаме към небето с надежда.
Готова съм да изтърпя
отвратителния леден нрав
на нейно снежно височество
и все така се надявам и чакам, с поглед, вперен в небето,
и все така я къткам, и все така я зова…
Кът, кът, къъът, кът, кът - очаквам
…нейно бяло раз ко-ко шно височество с кръгли бездушни оранжеви очи.