автор: yglen

В стаята без моето безсъние
сякаш нищо не се е променило:
пак прозорецът гледа навън и е
пак небето стъклата насинило.

Таванът замислен и всички стени
пак умуват над въпроси големи;
пак искат да чуят, тъй както преди,
нещо за мене, от самия мене.

И аз им разказвам... но слушат с печал,
но нещо ги мъчи, отблъсква и те
ме питат, питат: какво си ни дал
с умореното свое отсъствие?

Повтарям им всичко - отначало докрай:
какво съм взел и какво донесъл,
но те ме прекъсват: невесел си май,
и с нас, и без нас си невесел!...

Сякаш всичко е както си беше преди,
един само паяк е мрежи тъкал
и по всички, по всички празни ъгли
от пространството мое е крал.