Помниш ли първата ни среща?
Ти усмихнат влезе
в препълненото, задимено
квартално кафене.
В миг сърцето ми подскочи!
Кой е този непознат?
Мигът, безкраен се проточи
и само двама бяхме в този свят.
Стоях и гледах мълчаливо,
попивах всеки звук и жест
и мислех малко завистливо
коя ще топли те нощес.
Открих обаче ненадейно,
че ти си също сам,
че гледаш ме благоговейно...
изпитах даже... срам!
И взех, че се изплаших.
Чувствата си бързо ми разкри.
Погледнах те и тихо казах:
"Приятел мой си остани!"
Ти помръкна, но не се отказа.
И вдигна гордо своята глава.
Започна хубави неща да ми показваш,
помниш ли това?
А моето сърце полека
изпълваше се със любов
и почнах да се влюбвам във човека,
който да ме обича бе готов.
И после... вечер късна...
сълзите бликаха от моите очи,
поседнахме на пейка тясна
и силно ме прегърна ти.
И уж бе само приятелска прегръдка,
ти искаше да ме успокоиш...
А устните ни сляха се в целувка
и да ме галиш нежно продължи.
Много време мина от тогава,
но чувството е живо всеки ден.
И не спирам аз да се надявам,
че цял живот ще бъдеш с мен.
23- 24. 11. 2004г.