автор: BoboDux

Когато дошъл редът на най-малкия брат да пази ябълката, той се свил под дървото и зачакал. Изведнъж загърмяло, затрещяло, чупели се клони, падали цели дървета. Най-малкият брат го снесъл от страх, защото той очаквал атаката отгоре – къде с крила, къде с дрон – а ето, че от гората, не щеш ли, изведнъж изскочил Арнолд Шварценегер.
- Здрасти, брато! Ти пък откъде се взе? – попитал момъкът.
- Здрасти, пич. Познаваш ме, нали? – Шварценегер захвърлил камуфлажа от клони и погледнал строго най-малкия брат.
- Е, че кой не те познава! – ухилил се добродушно нашият момък. – Толкоз народ си изтрепал!
- А, не! Това е във филмите... Обикновено съм положителен герой.
- Знам, знам, вие юнаците винаги сте положителни герои!
- Не в този смисъл... - Арнолд беше доста срамежлив.
- Слушай, Арнолд, - доверително му прошепнал момъкът, огледал се осторожно наоколо и продължил, - я да вземеш да ми помогнеш да опазя тази нощ ябълката. А, какво ще кажеш? Тя ламята умря още миналата година, макар да разправяха наляво и надясно, че е безсмъртна, ама нали по сценарии аз трябва да съм героят, най-умният. Пък ти се навъртай тук – за всеки случай…
- Как е умряла като е безсмъртна? – предпазливо попитал Шварценегер.
- Умря от скука, милата, царство й небесно. Тя по сценарий трябваше да е злодей, но се страхуваше да върши бели. И тя беше добричка като теб – само име и вадеха завистниците. Накрая, като ощърбя, само на ябълки налиташе.
- Защо се страхуваш тогава? Ако не е умряла и се довлече пак - гръмни я и толкова!
- А че то… знам ли… Знам ли я дали наистина е гиберясала или току виж дохвърчала отнякъде за беля. То днес не е като едно време - да дотича Иван Царския син или Иван Глупака, да намерят яйцето, в което има игла, да счупят върха на иглата - и край на играта, няма ламя! Само че тези небивалици - за игла в яйце, яйце в ковчеже и т.н. - ги разпространи самата ламя, за да приспи нашата бдителност. На това вярват само идиотите Ивановци - счупват яйцето и си тръгват, вярвайки, че ламята се е възнесла. А тя най-вероятно си е жива и здрава. Не чуваш ли нещо? – изведнъж попитал момъкът тревожно и заоглеждал небето!
- Няма нищо, сторило ти се е. А какво общо имам аз с цялата тази история?
- Боже, ама че си тъп! По телевизията изглеждаш по-умен – засмял се момъкът. – Ламята също гледа екшъни и знае много добре, че щом си тук, няма да дойдеш с меч, стрели и копие, а най-вероятно ще си оборудван с картечници, дори с ракетна установка, както в „Командо“. Да, след като уби Хищника, всички в нашата гора знаят за теб и се страхуват. Ламята – също. След като те гледа по телевизията, тя се притесни, удари го на пиене, увлече се, милата, получи лек инсулт и затова сега хвърчи на една страна и малко трудно улучва посоките. Макар да се носи и слух, че е предала Богу дух… Така де, при толкова алкохолни ментета не е чудно! Ама все пак си е ламя!
- Е, няма как да стане, пич – отвърнал Шварценегер. – Тук, в гората, дори няма фитнес. Затова вашата ламя е толкова кльощава. Е, аз да вървя, че имам да превземам една ядрена база на врага. Остани си със здраве.
- Няма ли да останеш поне тази нощ? – жално се примолил момъкът.
- Ти глух ли си? – ядосал се Шварценегер.
- Понякога – кимнал момъкът. – Като малък карах заушка.
Само че Арнолд махнал с ръка и потънал в мрачната гора. Повече никой не го видял по тези земи. А момъкът още седи под дървото и чака дано мине я Силвестър Сталоун, я Брус Уилис. Макар че и той вече, завалията, малко захожда на една страна. Ама пък може и да се навие…