Преди години имахме малко бунгало на брега на река Вит. Беше хубаво място, ходехме често и си изкарвахме царски. Щом пристигнехме със семейството, всички ограничения падаха – всеки се занимаваше с каквото му хрумне и каквото му душа иска.
Една ранна есен жена ми ме прати в бараката за дърва. Отворих вратата и отвътре ме посрещна дружно скимтене. Когато очите ми привикнаха към сумрака, съгледах свити в ъгъла пет кученца – съвсем мънички, сигурно тъкмо бяха отбити от майчиното мляко. Четирите приличаха на рисунките от букварчетата – бели, на черни и кафяви петна, с розови нослета и мънички къси крачета. Свиваха се в ъгъла и скимтяха ужасени.
Петото беше цялото кафяво, само лапичките му на върха бяха бели, сякаш обуто с бели терлички. То не скимтеше, пулеше насреща ми маслинено черните си очи и ме оглеждаше внимателно. И с любопитство, както ми се стори. Беше с огромна глава и силно издуто коремче. Приличаше повече на жаба, отколкото на кученце. И докато четирите шарковци се мъчеха да се сврат най-далече от мен и в най-тъмния ъгъл на бараката, кафявото внимателно пропълзя към мен и легна на крака ми. Телцето му беше топло и влажно. И все така ме оглеждаше внимателно.
Върнах се в бунгалото и извиках моите хора да видят находката ми. Дъщеря ми изпадна в умиление, както можеше да се очаква от малко дете, а жена ми ги огледа, огледа и се засмя:
- Да знаеш, че това, кафявото, е женско. Само женските са такива нагли и прилепчиви.
Така и излезе. Шарковците бяха мъжки и ги кръстих братя Карамазови. А женското го кръстихме Тумбаланка – ясно е защо. Донесохме им малко храна, защото куче винаги е гладно. Излязох от бараката и през дупката на вратата ги гледах какво правят. Карамазови се нахвърлиха върху храната, като си дърпаха залъците един на друг, ръмжаха сърдито и смешно бърчеха нослетата си. А Тумбаланка не се нахвърли на храната. Легна на предните си лапички и не откъсваше очи от вратата, сякаш чакаше да се върнем.
После Карамазови изчезнаха някъде. Зад бунгалото започваше гората, имаше доста диви животни и може и да са ги разкъсали. А може и хората от другите бунгала да са ги прогонили или пък убили. Знае ли човек. Остана само Тумбаланка. Когато я почешех зад ушите, тя примижаваше доволна и в ъгълчетата на очите и се насъбираше капка влага, сякаш плачеше. Тя не искаше храна – рядко посягаше към паничката, в която и слагахме по нещичко. Искаше любов и топлина. Искаше някой да я помилва, да я приласкае и да и говори. Промъкваше се до мен с покорно наведена глава, лягаше до крака ми с глава на обувката и сякаш заспиваше. Само че не спеше – щом спирах да говоря, тя веднага отваряше очи и ме гледаше ококорена, сякаш искаше да ми каже: „Говори, де! Думите ли ти се свидят?”
През септември трябваше да си тръгнем. Отпуските бяха свършили, детето трябваше да тръгва на училище. Пригодих на Тумбаланка нещо като къщичка и помолих един от по-милостивите съседи да и подхвърля нещо за храна.
Когато дойдохме за пръв път през пролетта, Тумбаланка я нямаше. Поразпитах комшиите и накрая разбрах какво е станало – бяха я застреляли. Била, казват, женска гад, да не се въдят такива край бунгалата. Беше ни мъчно за нея, често я споменавахме в разговорите си, но нямаше какво да направим. Всъщност ако беше останало до мен, с удоволствие бих застрелял Цико, един от съседите – той я беше гръмнал. Говедото само ракията гледаше и гърмеше по всичко, що мърда.
Минаха няколко години, позабравихме Тумбаланка. И ето, че ми се случи нещо, което ярко ми напомни за нея и за случилото се. Откриваха нов детски дом и шефа ме прати „да отразя мероприятието”, както се казва.
- Виж там, - вика главният, - направи и някоя снимчица. Ама гледай да снимаш деца… по-така…
Какво значеше „по-така” не поясни – вероятно това означаваше да е беличко и русичко, по възможност синеоко, усмихнато и прилепчиво.
Тъкмо пристигнах и пред детската градина спря джип, който можеше да служи за гараж на моя скромен „Голф”. От него слезе, по-скоро се изтъркаля ниска и доста закръглена дама с пухкаво кожено палто. Шофьорът скочи чевръсто преди нея и и помогна да свали доста солиден куп пликове и пакети. Дамата сигурно беше от „спомоществувателите”, както ги наричахме в сълзливите си дописки за подобни събития. Каквато и да беше, доста неща носеше. Какво пък – нека донесе, да се зарадват малчовците, ощетени така грубо от съдбата.
Влязохме вътре. Домът си го биваше – нов, лъскав, всичко в никел и шарени картинки по стените, цветни витражи по прозорците. В голямата обща стая децата бяха строени като за общ медицински преглед. Изглеждаха смутени и неуверени, не знаеха какво да правят и къде да дянат ръцете си. Скупчени едно в друго пристъпваха от крак на крак, посбутваха се и нервно се кискаха.
Закръглената дама се беше освободила от пухкавото си палто и се мъчеше да изглежда оживена и съпричастна. Само че някак си и личеше, че не е на мястото си тук, виждаше се как едва се сдържа да не нахвърля всичко сред децата, да се навлече в мечия си кожух и да се метне в джипа. Все пак, ради бога, приближи скупчените деца и започна да навира в ръцете им лъскави кутии и пликове. Отначало те се смущаваха, но после, като всички деца, преодоляха първоначалното стъписване и се скупчиха около нея. Най-близо бяха две-три момиченца от онези, „по така”, както би се изразил главния. Навярно те бяха от онези, които винаги се харесват, най-често ги милват и те винаги живеят с надеждата, че ако някой е дошъл за дете, първо тях ще избере. Докосваха се до дамата, искаха да уловят очите и, които тя упорито криеше.
Дамата уж галеше насъбралите се около нея деца, но го правеше с два пръста, докосваше ги някак гнусливо, сякаш се страхуваше да не и прехвърлят въшки. Все гледаше да се отдръпне малко от тях. Все пак дълбокото и сърце сякаш се поразтопи по някое време, защото тя запляска с ръце и извика с изненадващо красивия си ясен глас:
- Деца, сега голямата изненада! Съберете се, събере се около мен, бързичко, бързичко…
Децата се натрупаха около нея и я зяпнаха с опулени очи – каква ли ще е тази изненада? В ръцете на дамата се оказа красива дървена кутия, от която тя извади цяла връзка малки броеници, направени от някакво червеникаво дърво, с малки кръстчета накрая. Дори учителките бяха заинтригувани – какво, аджеба, ще е това чудо? Защо да си кривя душата – и на мен ми стана любопитно и направих две три крачки напред.
- Това, деца, са броеници от Божи гроб, там, където е умрял на кръста нашият Спасител Христос. Само че тези броенички са на Свети Тома неверни, апостолът, който не вярвал в Христос. Не вярвал дори, че Иисус е възкръснал. Убеждава се във Възкресението едва когато той му показва по тялото си раните от гвоздеите, с които е бил прикован към кръста и от копието, с което войникът го наръгва между ребрата, за да се увери че е мъртъв. Тъжна история, нали, дечица? Но пък поучителна – човек трябва да вярва в доброто и в другите хора. И че светът е по-добър от това, което си мислим за него…
Дамата едва не се разплака от вълнение. Потресен от библейския качамак, който тя сътвори с историята на свети Тома и Иисус, се дръпнах пак до стената и продължих да наблюдавам сцената. Спомоществувателката, изтощетена от толкова емоции, търсеше с отчаян поглед шофьора си, но той се беше заприказвал с една от младичките възпитателки и не я виждаше. Децата, особено момиченцата пак се струпаха около дамата. Подаваха и броеничките си – да ги пипне и да ги благослови. И като че ли все се надяваха да чуят чаканото и заветното: „Искаш ли да бъдеш мое дете?”
Малко по-настрани от купчината деца, на едно столче, се беше свило високо мургаво момче, което наблюдаваше цялата врява и неразбория под вежди. Погледът му беше някак не детски – суров и невярващ. Броеницата му висеше на показалеца като парче непотребно въже на пирон. Полека се приближих до него и го побутнах по рамото:
- Защо не си при другите деца?
- Защо? И без това ще ме избутат настрана. Мен никой не ме харесва и не ме иска…
- Какво, какво?
- Чичо, я не се прави на чалнат. Аз съм мургав – кой ще ме хареса и ще ме вземе. Вземат от ей онези там – и посочи с глава към няколкото момиченца от онези, „по така”, които бяха наобиколили дамата в плътен кръг. А тя явно се задушаваше вече, защото високо извика към шофьора си:
- Глух ли си? Закъсняваме.
Прости се набързо с персонала, разблъска децата които се опитваха да я задържат още малко, дано чуят заветните думи и почти хукна към изхода. В този миг се чу пукот, сякаш някой стреляше с малокалибрен пистолет към пода. От ръцете на мургавия се посипаха зърната на броеницата. Той не трепна, продължаваше да гледа сурово и зло. И бавно да разкъсва остатъка от броеничката. Разбирах го – той не беше от „по така” .
Бях направил няколко снимки на децата с дамата, стигаха. Седнах в колата и се замислих за съдбата на мургавото момче. Какво ли щеше да стане с него? Дали имаше някъде баща и майка, дядо, баба? Дали някой се сещаше за него и един ден, когато излезеше от въртопа на „социалните” заведения, дали щеше да има при кого да се прислони? Покрай него се размислих и за моето детство. Там остана хубавото в живота ми - детството, Лесичери – селото на баба и дядо, първата любов, първото напиване, ако щете, раждането на децата ми...
Най-хубавите ми години бяха на село. Баба и дядо много ме обичаха. В паметта ми изплува сцена, която тогава ме беше разтърсила из основи - раздялата на гарата с дядо. С баба пътувахме до града, тя ме доведе. Беше невероятно, непоносимо преживяване, все едно всичко ставаше тук и сега. В паметта ми се пазеше всичко, дори неща, за които даже не подозирах. Дори и дрехите, с които бяхме облечени, се възстановиха, усмивките, сълзите, които дядо напразно се опитваше да скрие.
Искаше ми се да се върна и да попитам мургавия: „Искаш ли да си мое дете?” Нямаше да го направя, защото почти бях сигурен какво ще стане – ще ме погледне със суровия си поглед и ще отмести очи. Животът вече го беше научил да не вярва дори на свети Тома. Нямаше да го направя и по друга причина: с възрастта човек става по-умен, по-страхлив и много, много по-пресметлив! Малкото момче не искаше причини и последствия, то искаше някой да го погали. И да го обича. Това, което искаше някога и Тумбаланка.