Светулчино усмихва се нощта
сред клоните намига закачливо
как тихо вятъра се люби с тях
и шепне нови приказни мотиви.
Във дланите ми капчица роса
по пръстите ми бисерно изписва
пътечка като тъничка следа -
рисунка на една усмивка...
И аз пътувам с нея като в транс,
и спомени редя като мъниста -
едно момиче, звън, шеги, захлас
дори през времето все още не утихва.
Сега нощта светулчино блести
намига съзаклятнически тихо.
Вървя на пръсти. А сърцето ми тутпи.
Все още ли съм онова момиче...