Журналистка пита майката на помощник-капитана на кораба "Галакси Лидер" как се е чувствала през тези 14 месеца.
Аз съм майката.
Това е моят отговор:
Здравейте,
Питате ме как съм се чувствала през всичкото това време?
Търся думи, но няма такива, които могат да опишат емоциите, които изпитваш, когато детето ти е в опасност. Всяка майка знае, че би предпочела да е на неговото място - по-добре тя да страда, отколкото да мисли и да гадае какво точно се случва. Не ви трябва да знаете, но на вас, журналистите, това ви е работата. Само не си слагайте въпросите в главата, да не станат ваша реалност. И аз се чудех защо баба ми цял живот се усмихваше само с крайчетата на устата си. Тя беше преживяла същото, с трагичен изход.
Аз все пак искам да го изкажа и да забравя. Но не за пред медиите, само за вас.
Мога да ви дам образ, картина, която виждам в полусънищата си:
Този кошмарен хеликоптер, който внезапно ме спуска насред недоочукана жарава. Не разбирам защо точно мен - най-неопитната нестинарка, но под босите ми крака започва да пари и разбирам, че трябва да пристъпя. Дали съм чула това "Щрак", което отмества съзнанието, не знам. Но усещането, че съм малко, два пръста над въглените го има. Държа над главата си икона, а на нея е образът на сина ми. Трябва да я пренеса - като стигна до другия край, кошмарът ще свърши. Тъмно е и си мисля, че ето там, където започва тъмнината, трябва да е краят. Но пак не е и продължавам - крачка по крачка. Трябва да има край, нали жаравата е кръг. А тази се оказва с безкраен диаметър. Толкова далече остават хората, които тръпнат с всяка моя крачка, че губя присъствието им. Само върху въглените, близо до мен има още няколко души. Посоката ни е една / дано е вярната/ , но всеки трябва да стигне сам.
Призовавам вятъра, на който съм хвърляла от време на време прашинки добро. Моля го да обиколи света и да ги събере до една - сега ми трябват и дано са достатъчно да платим цената и да пренесем иконата през жаравата.
Назаем ли взехме, но като по чудо ги събрахме. И стигнаха. Свърши се!
Лежа на твърдата земя, усещам мириса на трева и съм щастлива!
Оставете ме да полежа, моля! Да си почина и да събера смелост за да мога да продължа. Много смелост ще ми трябва, защото там някъде в огъня остана раницата ми с илюзиите. Изгоряха всичките - че можеш да подредиш живота си, да се запасиш с някаква сигурност, че от теб зависи какво ти се случва... Трябва да продължа без тях. Защото ми свърши доброто, а разбрах, че само това има смисъл - ДА ПРАВИШ ДОБРО И ДА ГО ХВЪРЛЯШ НА ВЯТЪРА.
Не се знае кога ще ти потрябва.