автор: yotovava

Няма славеи в тази гора,
накъдето си тръгнала, мамо.
Листопада настръхнал раздрах,
ала пустош обгърна ме само.

Пелерина дъждовна простря
върху покрива срутен ноември.
И след гръм – отведнъж проехтял,
мойте длани потънаха в тремор.

Бях наясно, че ще си вървиш –
някой ден, но не знаех кога е.
Остра болка сърцето взриви,
а за пътя потаен нехаех.

Ала дълъг оказва се той
и завръщане как да очаквам?
Ти потъваш сред оня покой,
подир който всесилен е мракът.

Стели плаща си черен нощта –
и тъмата тежи безутешно.
Ако има живот след смъртта –
може би някой ден ще се срещнем.