автор: yotovava

Не останаха много въпроси.
А и отговор вече не търся.
Ти си облак, дъжда недоносил.
За прозрения вече е късно.

Пощальонът край мен не минава.
Избеля от надежди адресът.
В новинарските клюки и плява
спрях да питам коя съм, къде съм.

Постепенно изчезва перонът
и мъглата зад хълма го глътва.
Този влак няма аз да го гоня.
А за тебе навярно съм мъртва.

Но наесен, когато покрива
с тежък губер града листопадът,
си припомням, че бях и щастлива,
и горях като сноп върху клада.

Че прозорецът мой е осъмвал –
недоспал от парливи горещници.
Кръстопът между Рай или Пъкъл
твойте стъпки дълбаят в сърцето ми?

Този спомен навярно ми стига
да потъна в блажена забрава –
в любовта си – неписана книга.
Епилогът отворен остава.