автор: BoboDux

Впущу — дождался,
Смерть на порог.
Того ль боялся?
И был ли бог?

Константин Бояндин


1.
Духът диша там, където умира плътта.
Изгаря, но ще се въздигне от пепелта

Възелът от въпроси е както някога -
завързах го, когато започна и времето.
Написаните редове нямат следа, нито полза…
Издигнатите храмове. Кой днес ги помни?
Предателството изглежда като любов -
калейдоскоп от лица, които се губят.
В царството на глупците цари тишина,
нереален сън, изпълнен със пустота.
Куп години, разстояния, хора и граници...
И още един куп ненаписани страници.

2.
Слънцето гасне в прозореца.
Слушам бунта на залеза.
Губя паметта си, мислите.
Душата ми иска подкрепа.
Укротявам натрапчиви сънища,
безнадеждната страна на нощта.
В огледалото няма отражение.
Все очаквам нови предателства
и всичко край мен се разпада.
Получавам само дим за награда.
Изграждам крепост от пясък.
Кой ще ме събуди от тези видения?
Слънцето гасне в прозореца.
Слушам бунта на залеза…

3.
Черният август надменно скри лятото
под чадъра на парцаливите облаци
и скъпернически трохи светлина
в сянката на изчезващи къщи.
Тук времето си почива от работа.
Дъга се навежда над житно поле.
От шумните празнини на нощта
долита неясен громол от думи.
По-силно, по-тихо или по-кратко.
Колко години останаха в шепата
думите, които не посмях да извикам?
Колко набързо всичко е изживяно,
колко дадох и колко получих във заем,
който днес вече е време да връщам.
Превръщам отровата на дните във думи.
Годините - по-бързи, по-кратки са дните.
И царството на глупаците е все по-силно...

4.
Да измия лошото време със вино.
Да направя вече разлика между
реката на детството и локвата в двора,
вместо да троша леда с безразличие
на декември сред черното блато.
С него остаряхме малко по малко
в очакване на Божие чудо и нови надежди.
Дърветата са вцепенени в снежните бури.
Обвинявам съдбата за нещастното време,
където властват на древна игра правилата -
спечелилият не е щедър, а си измива ръцете.
Времето като лешояд се навира в лицето ми.
Поглъща ме невидим сноп от студени лъчи
и ми се иска да крещя, за да ме чуе небето:
„Татко! Татко, бъди добър, дай ми пироните!
И чук! Ще ги забия сам в изтерзаното тяло.
Не искам никога повече с теб да се срещнем…”
Трябва сам да убия тази пародия на надежда,
без чужда помощ и лукави чужди внушения,
без всичките сладкодумни лъжи на светците.

5.
И пулсът бие в слепоочията ми
като махало на застинал часовник.
И ето, че лежа в прахоляка край пътя.
Питам се – портите на рая къде са?
Къде е пътят, разпънат на кръст?
Къде е Бог, който за ръката ни води?
Кръстопът... Градина… Ева… И Вяра…
Вярата, която дава всичките отговори.
Бушуващата във вените ми черна стихия,
която е в мен и изгризва душата ми.
Внезапно осъзнаваш, че изгубен е раят.
И грохотът на вълните е като музика,
горчивият аромат на рози във въздуха,
невидими резета на вратите залостени
зад тайни и страхове от предателства.
Примиряваш се и не поглеждаш назад!
Но защо смъртта не взема душата ми?
Вече дори не мога да изгоря във агония.
Неизречени, молитви остават без отговор.
Край мен светлината е глуха. И страстта.
Ще трябва да платя на живота цената.
А тя е висока. Цената, тя е душата ми.

6.
Боже, каквото искаше от мен си го взе,
остави ми последната шепа със пепел.
Самотната къща, скрита в пущинаците.
Кой живее в нея? Вече дори не си спомням.
Има прозорци и врати, широко отворени.
Във празните стаи шета само вятърът -
да се поглези със своето самочувствие.
Свири, докато минава през стените,
прозрачните завеси издува като платно,
превръщайки ги постепенно в парцали.
Като бивш живот ли свършва къщата?
Не, рано е. Със огън ще напълня чашата -
още една глътка, още една, и още…
Докато целият се превърна в огнище.
Само че зимният вятър отвява въглена.
Тръгвам напред, но без да знам накъде.
Ето вратата, прояден от червеи праг.
Непрогледен мрак. Само слабо свети
пътеката, която се вие като лабиринт,
със съмнения, наслоените в извивките.
Дъждовно е, мрачно. Изстива погледът.
Мъглата в очите скрива думите,
които като отрова парят гърлото ми.
Няма смисъл да се боря с ориста си.
Да живея с надежда – това е абсурдно…
Сякаш се нося в измислен и кух океан.
Няма вятър, който да задуха в платната,
без ласкав пристан, без видими хоризонти.
Носът пори вълните, водата ври под кила.
Ще стигна ли бряг някой ден - не знам.
Тази история е само едно отражение.
Кога ли ще стигна - времето ще покаже.
Ще трябва да платя цената за живота си.
А тя е висока. Цената, тя е душата ми.