автор: mariq-desislava

Той е винаги сам
в тресавищното убежище
на главата си.
На самия себе си е най-голям враг,
с пустеещо,
износено сърце
от пронизващите листопади,
наречени приятели.

Безмълвен като пепел от Помпей
иска само да се сбогува със света,
макар че и това не е спасение,
защото всеки ден умира,
без въобще да е живял.

Тъничкият рефрен на отчаянието
е толкова удобен като небесна жилетка.
Нищо не е по-лесно от това да кажеш -
нататък няма път.
Страшното е, че наистина няма.