автор: yotovava

И чашата ми с чай е изтъняла,
контурите ѝ в здрача се разливат,
Нощта не е уместна за раздяла,
щом сенките ни мълком си отиват.

Сред пушек тишината – натежала,
с пустеещите улици се слива
и лунният косач коси – без жалост,
тревата на разлъката горчива.

Пред портите на Рая бях стояла –
когато мен ме имаше във тебе.
Не се завръщай в стаичката бяла,
Душата си копнея да разтребя.