автор: zinka

Нe проживях живота който искам.
Но пък съм жива в моя си живот.
Покланям ти се, Боже, ниско-ниско,
че още имам дом, деца и род!

Макар с не остър ум да съм родена,
разумна съм и днес и знам къде,
когато ми е трудно да се дена
и в мен да браня спомен за дете.

С молив, с бои и с клечка върху пясък
рисувам своя свят на чудеса.
От птица крясък, от водата плясък
ми стигат в труден миг да се спася.

Към края на живота си признавам –
емоцията бе мотив за мен –
да вземам от живота и да давам
по равно до последния си ден.

Простете ми – не съм крило на птица,
не съм ни буен вятър, ни зефир.
Но виж да бъда цъфнала тревица,
желала бих сред светлина и мир.

И нека птиче да ми чурулика,
и нека сойка остро да крещи...
Аз чувам Господ благо да ме вика,
със уговорка: “Малко потърпи...!“

Но... Неговото малко – не е малко –
Той мери със вселенския аршин.
И не за друго, но ще бъде жалко,
да ме очаква дълго моят син...!