автор: osi4kata

Беше толкова хубаво, беше толкова някога,
сняг валеше на едри парцали
и пищяха от радост по шейните децата ни,
сякаш никога сняг не познали.
В двора старото куче ловеше снежинки
и ръмжеше, щом нещо пропусне,
и преглъщаше жадно. Снегът бе чак синкав,
а снежинките - дяволски вкусни.
Бяла ангелска перуш изсипваше Господ
като щедър дарител човешки
и клонаците голи постоплиха кости,
пременени във пухени дрешки.
А градината сякаш с диаманти покрита,
мълчаливо във унес блестеше,
но по някое време свенливо попита:
"Ами снежен човек?" Време беше!
Грабнах старата кофа, а сестра ми и мама
изтъркаляха няколко топки -
за главата по-малка, за търбух по-голяма
и една - за основа на сглобката.
Стана весел човек - с ламаринена шапка,
с остър морковен нос и очи от брикети,
нарисувах усмивка, после Цезар заджафка,
щом изписах с червено сърцето.
Стана късно, към четири, падаше мрак
и децата се върнаха вкъщи,
зачервени, щастливи и окъпани в сняг,
малки снежни човечета същи.
Ние чакахме в двора, подготвили топки
като ласкави снежни гранати,
а студът не ни жилеше, студът беше топъл.
Най-щастливият студ на земята!

Р. Симова, 2024