автор: BoboDux

Е, дойде и моят ред. Гътнах се внезапно, без да ме боли нищо. И това беше добре, защото най-мразех да ме ръчка нещо ту тук, ту там. Все се надявах един ден, като ми дойде реда, да си ида без да ме боли. Така и стана. Гушнах босилека и зачаках с нетърпение да видя какво ще се случи по-нататък.
Лежа си в ковчега, облечен с костюм и с официални обувки. Не знам защо умрелите винаги са толкова официални. Като се прибави в моя случай и това, че обувките ми бяха тесни – нали си представяте как са ги нахлузили на краката ми и колко са ме проклетисвали. Само че аз нямам никаква вина. Лично аз бих предпочел тениска и маратонки. И „там” ще ми бъде по-удобно с тях.
Жена ми ридае. Съседът Кочо я утешава. Всъщност, той отдавна иска да я утешава, все аз му пречех. Сега пътят е отворен. За мен какво – бучка захар с валериан? Впрочем все ми е тая – нали съм мъртъв.
Дясната обувка ме стиска ужасно. Докато ме заровят, сигурно ще ми посинее крака. Не можаха ли да ми обуят маратонките. А те са готини, маркови. Преди време ги спечелих на покер. А сега ги оставиха, не ми ги обуха. Сигурно ще ги вземе Кочо – нали трябва да се фръцка покрай ридаещата ми съпруга. Надомъкнаха се роднините, изказват съболезнования на жена ми. Защо на нея, какво я интересува? Аз съм умрял, на мен трябва да изкажат съболезнования. Не стига, че умрях, ами тя взе, че ми нахлузи новите обувки! Добре, че съм мъртъв – иначе щях да опищя махалата.
И домоуправителят дойде. Стои с тъжно лице, сякаш не съм си платил петте лева за асансьор. Вероятно се надява да се напие здравата на помена. А и защо не? Той се чувства добре! Освен това е с маратонки! А аз лежа тук в тесните обувки…
Най-после ме повлякоха към гробището. Наистина повлякоха, защото двамата носачи от лявата страна бяха по-високи и когато вървяха с другите, уж в синхрон, се клатеха, все едно че танцуваха мазурка. Такова друсане беше, че за малко да хвана морска болест. Както и да е - пренесоха ме!
А небето беше толкова синьо! След минута щяха да нахвърлят отгоре ми буците и повече нямаше да видя тази синева. Доплака ми се, но навреме се сетих, че съм умрял, ще стана призрак и пак ще се фръцкам нагоре надолу и се успокоих. Кочо подкрепяше с две ръце за задника жена ми, която се правеше на полуприпаднала. На всичкото отгоре ми се допуши. Ама нямаше как. И на всичкото най-отгоре ръцете ми бяха вързани под покривалото. Защо? Нито се канех да бягам, нито да пипна Кочо за врата…
За последно задъдна оркестъра! Задушевно, траурно… Сякаш тях погребваха, а не мен. И не ставаше веднага ясно кого изпращат в последния му път. Наблизо някаква стара жена плаче. Сигурно се разкъсва от завист заради хорското внимание към мен. Защо? Самата тя скоро ще бъде на мое място! Ще я питам, когато и дойде времето и я нахлузят с тесните й момински обувки. Няма как да й кажа да си купи удобни обувки и да си направи нотариално заверено завещание да я погребат точно с тях!
Отдавна не съм ходил на гробището. Нищо особено! Дървета, треви, огради, кръстове, килнати насам натам паметници... Като в картина на Верешчагин! Мъжете копаят, ама едва-едва. Кочо им обещава бутилка и те се размърдват. Защо се меси във всичко? Помощник! Ако ми присвои марковите маратонки, заклевам се, че поне десет години ще му се явявам като призрак! Или полтъргайст – все тая!
Надгробно слово. Е, шефът, както винаги, отказа. Изтъпани се един от профсъюза: „Докато цялата страна е като един човек...” И каканижи като че ли някой пъпчив пубер се пазари за пръв път с проститутка. „Да, - продължава той, - губим такива хора. Да, той беше страхотен човек. Да, почина рано…”
Не е нужно да съчувства на жена ми. Кочо ще й съчувства. Пък може и този, профсъюзният. Жена ми е още млада и надарена – знае ли човек… Ще видим.
Само автомонтьорът в кварталния сервиз се просълзи истински – все още не бях му издължил парите за ремонта на колата. Е, най-накрая приключват! Започва последната драма. Оказва се, че гробът е тесен! След кратко съвещание решиха да ме пуснат в трапа на една страна. Получи се. И слава Богу, защото вече не издържах с тези обувки. Вече и с двете! И адски ми се пушеше!
Буците пръст затракаха по капака на ковчега. Погребан съм. Най-после! Накрая ще мога да си почина от всички тях! Жалко, че гробарите не можеха да ми запалят поне една цигара, ковчегът пречи. Като цяло, няма и нужда, нали съм мъртъв.

Така приключи земният ми път и започна одисеята ми на призрак. За да не забравям поне основните моменти, реших да си водя записки. В първите години нищо особено не се случи. В началото Кочо се захвана сериозно да утешава жена ми, но му намериха някакво заболяване, отрязаха му топките и сега само подсмърча. Надебеля, гласецът му стана един такъв тъничък, като на гимназистка. Че даже и руж взе да слага на бузите си, за да изглежда по-свеж. Горката ми жена – за втори път остана вдовица.
След няколко години Кочо ме последва, после и жена ми, само че това е по-нататък. Не съм ги срещал. Ако спипам Кочо, веднага ще му повредя електронните връзки и ще го пратя в някой английски замък да го гонят по коридорите с туба „Вениш”. Хак му е!
Наистина не било лесна работа да си призрак. Нали помните посещенията на онзи, сополивия призрак, преди време у дома? Добре, че тогава човекът, чакай малко – призракът, ме открехна за неприятностите, които дебнат всеки като нас. Затова много-много не се шматкам навън – за да не ми бръмчи главата от мобилните мрежи и да не ме гонят любители на пеперуди със сакчетата си. Пазя се и да не ме забърше някой дрон или, Боже опази, да не ме налапа турбината на самолет. Гледам все да се свъртя край някого, не му преча и не му се натрапвам, а си кротувам и животът ми си върви гладичко. Не знам дали мога да кажа живот, но не намирам друга дума.
Първо се заселих при един скулптор, защото ателието му беше огромно като текезесарска птицеферма, имаше много скрити места и си живеех царски. Та, моят човек го налегна амбиция да създаде шедьовър. Като го удариха едни творчески терзания, едни професионални съмнения, едни водки с доматен сок… Не, водката дойде по-късно, когато… Я да караме подред.
И така – моят човек се напъна да прави шедьовър. Само че сиромашкия не го биваше да реди дори павета по улицата, та какво остава скулптури да прави и затова реши да се облегне на традицията, т.е. да си открадне идея. Най-напред издяла жена от камък. Гледаше я с критично око и ставаше все по-мрачен - тя не беше много по-далече от естествената естетика на камъка. Това обстоятелство ни най-малко не притесни нашия герой. Той нарече скулптурата „Небесна гейша” и започна да въвежда заимствани елементи в шедьовъра си.
Като начало той счупи ръцете на гейшата, като по този начин й даде известно, честно казано, много, много далечно подобие на Венера Милоска. После и отля от цимент превръзка на очите, която, ако питате мен, повече приличаше на калпака на дядо Коледа. И гейшата донякъде заприлича на Темида. Само че на Темида й трябваха везни и меч, а той вече нямаше къде да й ги постави - Венера вече нямаше ръце!
- Сега ще оправим работата! – засмя се скулпторът и с един замах в творчески порив отряза главата на произведението си. Гейшата леко заприлича на конника без глава. Вярно, кон нямаше, но в тези модерни абстрактни времена това не беше важно – да е живо и здраво въображението.
След петата водка вдъхновението отново връхлетя моя човек и той лиши гейшата от крака, придавайки й характерната поза на Малката русалка. Тогава се сети, че Малката русалка наистина няма крака, но трябва да има поне рибешка опашка. Уви, вече беше твърде късно. Макар скулпторът да беше убеден, че без долните си крайници гейшата стана още по-русалка от самата Малка русалка. Огледа от глава до пети, образно казано, разбира се, произведението си и остана доволен. Творбата му беше добила изящната завършена форма на паче яйце. Е, понащърбено тук там, но в творческия порив често се получават малки опущения…
Той смело изложи получения труп на публичен показ, обявявайки го за сложен шедьовър, създаден от неговия още по-сложен гений. И критиците се хванаха! „Небесна гейша” – пишеха те, - съчетава в себе си липсващите елементи от най-великите произведения на миналото. Тя е еманация на непостижимия човешки дух, който винаги се е стремял към най-съвършени и завършени форми на материалния израз на метафизичния дух, който измъчва съзнанието на твореца… Тя е истински и абсолютен шедьовър.“ Честно казано, моя човек повече го мъчеха киселините след доматения сок, но откъде можеха да знаят това критиците?
Така изкарах при скулптора две години. После той наблегна още по-сериозно на водка с доматен сок, докато един ден реши да стане пират, продаде ателието и се запиля някъде по Карибите при Джони Деп или из пущинаците на Перу. Вероятно да превзема Мачу Пикчу от инките. А ателието го направиха пак на кокошарник, каквото си е било преди да се превърне в ателие. Беше гадно, смърдеше, а и тъпоглавите кокошки непрекъснато крякаха, затова си дигнах чукалата и се преселих при един писател. О, това беше весела история!
При писателя беше готино – малко кабинетче, закътано, топло, уютно. На най-горния рафт на библиотеката му си разчистих едно местенце, по цял ден се излежавах там и го гледах какво прави. А той нищо не правеше, защото беше изпаднал в творческа криза. Всъщност, подозирах, че е изпаднал по-скоро в алкохолна криза, ама нейсе, запуши я, както казва Алековия герой. И не пиеше водка, а само плодова ракия, от онази, каруцарската, дето миризмата й се усеща през девет земи в десета. Чувстваше се толкова творчески безсилен, че му се струваше, че полудява. Дори му минаваха мисли за самоубийство. Или да убие някого, за да попадне на интересна тема.
- Да, - мърмореше си понякога той, а от плодовата покрай него се разнасяше зловоние като от гърнето с отвари на баба Яга, - но ако видя сметката на някого, ще попадна в затвора, където няма да издържа на клаустрофобията… И пак ще полудея и ще убия някого. Пък може и наистина ще се самоубия. Ех, трудна е писателската съдба...
Един ден пичът седна пред компютъра с твърдото намерение да отпуши кризата. И започна. Такива глупости брулеше, че както надничах през рамото му, веднъж за малко да се изкикотя и да се издам. Започна той: „Пенсионерът извади револвер и бълвайки ругатни се втурна след бандитите…“ и изведнъж се усети, че не знае какво да напише по-нататък. Образът на смелия пенсионер, изграден предварително в съзнанието му, досега прост и ясен, се замъгли, сякаш отчаяният старец беше разбрал, че пищовчето му е пълно с халосни патрончета или творческата камера на писателя не беше на фокус от плодовата.
Тогава реши да подхване работата от другия край – да напише края и постепенно да върви към началото. Тъпо беше – на кого ноктите растат отвън навътре? Все пак започна отвово: „Бандитите се разбягаха пред въоръжения до зъби пенсионер, който бълваше ругатни…“, чукна три точки и спря. Пенсионер? И после какво? Да навърже бандитите и да ги заведе в „Социални грижи”? Опита разни варианти „Негодниците бяха страхливи...“ „По това време...“ Какво по това време? Първо нямаше никакво определено време. „Над...“, „Под...“, „И въпреки...“. След като страда по този начин няколко часа, отпусна безсилно ръце.
И тогава му просветна – ами че на практика всички автори преписват от предишните – само поукрасяват историята. Откакто неандерталецът е написал на стената на пещерата си „Чунчук изяде мечка” като че ли нищо ново не е написано. Дори словоредът се е запазил. От надписа не ставаше много ясно дали Чунчук е изял мечката или мечката е изяла Чунчук, но това не беше съществено. Важното е, че беше написано. Вероятно мечката е изяла Чунчук, защото мечки все още има, а неандерталци няма.
А защо да не напише история за призраци? Призраците са безплътни индивиди. За тях няма бариери и разстояния, правят, каквото си искат, има екшън и тръпка. Малко писатели са минали без поне един разказ за призраци. Като се започне от Шекспир и Хамлет. Тц… Не става… Той искаше да напише весела история, а при оня стратфордски женкар какво – само ужасии и кървища! Прекалено е! И в творчеството му няма поне един свестен призрак - всички са с някакви зловещи характеристики и умствени отклонения: „Помнете… Не ходете на гробището през нощта… Мъртвец ще се надигне и ще ви завлече в гроба...” Призраците се разхождат из древни замъци, дрънчат вериги, носят отсечените си глави под мишница и разтърсват порутените галерии и коридори с гробовен вой. Писателят потръпна от ужас. Не, не това, не е хуманно, представя тези нещастни души, призраците, в лоша светлина…
По-добре да напише приказка. . „Имало едно време един дядо и една баба. И те имали... И го опекоха...” На края на първата страница писателят спря потресен. В крайна сметка какво са имали тези проклети старци? Трима сина? Защо не един? Или девет? Кого са опекли? Сина, пиле, риба? Обикновено най-малкият е глупакът. А в неговия случай най-дребният беше дядото. И какво излиза – че дядото е глупак? Пада му се – като не ползва презервативи! И за какво му е на тъпия старец цялата тази тълпа около него? Син-тъпак и други двама, които служат само за баласт? Какви глупости, Боже мой!
Писателят прочете написаното и се хвана за главата. После с хладен ум реши – отвори чекмеджето и извади малък револвер. Кризата на чуждото творчество беше твърде голяма – нямаше дори откъде да препише един свестен текст. Налапа дулото, но го достраша. Щеше да последва убийство, ако не успее и само се рани - затвор, клаустрофобия, тормоз, лудост и самоубийство... Захвърли револвера и извади ново шише с плодова…
При него изкарах само година, защото кризата и плодовата толкова го налегнаха, че захвърли всичко, изкара школата в Симеоново и стана катаджия. И историите заваляха една след друга, но той вече беше харесал новото си амплоа и не искаше да се тормози с трудното писане. Пък и като катаджия парите бяха повече, и то сигурни, а питиетата по-качествени от неговата зловонна плодова.

После вятърът ме отвя при един композитор. Не че ме отвя – като се завирах насам натам попадах на разни чешити, беше ми интересно и оставах при тях за известно време.
Нашият Вивалди го помнеха само връстниците му – разбира се тези, които бяха все още живи, а не се навъртаха около мен. На времето беше написал оратория – „Слава на другаря Живков”. Поради развитието на демократичната обстановка той смени заглавието на „Слава на полицая Боко”, но и това промени, защото представа си нямаше откъде ще намери хор от 500 трезви полицаи за мащабното представление! И той даде ново заглавие на творбата си – „Слава на другаря Ричи Блекмор”! Не че днес някой помни „Дийп пърпъл”, но и писателят беше замрял в края на миналия век и само това можа да измисли. После се усети, че Ричи не е „другар”, а „сър” и преработи произведението си на „Кантата за младата социалистка Нинка”, само че Нинка вятърът на промяната я отвя в най-сенчестия бизнес и той в порив на трагично творческо безсилие изгори партитурата и отиде на мач ЦСКА-Левски, за да се зареди с емоции.
Скоро се махнах и от него, защото беше малко глух и когато си пуснеше на запис това, което съчиняваше, такава гюрултия наставаше, че и земен червей без уши не можеше да я издържи. Особено като се захвана с най-новата си оратория – „Преминаване в новата ера”. Дълго се колеба дали да сложи подзаглавие „Преди Христа” или „След Христа”. Оказа се дяволска работа и му създаваше много главоболия. Не можеше да си представя как ще живеят хората, когато всичко тръгне обратно след Христа! И докато годините се отброяват обратно! Искаше да вкара интересен образ – на кон, който е съзнателно окуцен, за да не препусне в обратната посока. И друго не можеше да си представи - как пясъкът в часовника ще пада нагоре.
Накрая му писна от всичко. Регистрира партия и се впусна в дебрите на политиката. За химн на новата партия избраха ораторията му „Слава на мен”, като за целта той я преработи за дудук, тъпан и хор от бабички в пенсионерски клуб.

Още по-забавно беше, когато се нанесох при един философ. Той преподаваше на група мързеливи млади хора, които се именуваха студенти по философия. Пишеше дебели книги, които почти никой не разбираше. А не ги и четяха, да бъдем честни. Не ги разбираше и самият той, но ги пишеше, защото трябваше да поддържа репутацията си на дълбок мислител. Веднъж се зачетох в една от книгите му. После цяла седмица ме боля глава, сякаш бях преминал през поле, бомбардирано с обеднен уран.
„Никога в цялата си история човечеството не е било толкова на кръстопът – пишеше той. - Единият път води до загуба на последни надежди и отчаяние. Другият е пълно изчезване. Кой ще ни даде мъдрост да направим правилния избор? Говоря, че това в никакъв случай не е униние, а само е кошмарна увереност в пълната безсмисленост на съществуването, което погрешно може да се приеме като песимизъм. Това не е песимизъм. Това е просто трезво разбиране на трагедията на съвременния човек. (Под „съвременен човек“ философът имаше предвид всеки, роден между написването на „История славянобългарска” и първото изпълнение на хита „Бяла роза”).
В най-простата си форма проблемът е: възможно ли е да разбера смисъла на живота, предвид размера на панталона и ширината на раменете? Ще усетите сложността на този въпрос, като признаете, че науката не е оправдала очакванията. Разбира се, тя успя да победи много болести, да дешифрира генетичния код и да изпрати човек на Луната; но оставете осемдесетгодишен джентълмен сам с две млади медицински сестри и нищо няма да се случи, точно както в старите времена. Защото истинските проблеми са непроменими.
Често разсъждавам колко лесен е бил животът на първобитния човек, който е вярвал във всемогъщия, доброжелателен Създател, който се грижи за всичко на света. Мога да си представя разочарованието му, когато съпругата му внезапно започва да губи талията си. Съвременният човек не е толкова спокоен. Той е потопен в бездната на неверието. Той е, както деликатно го наричат, необщителен. Знае от първа ръка какво са природни бедствия, виждал е ужасите на войната и партийни събрания.
Без Бог се чувстваме самотни и си създаваме идол под формата на научно-технически прогрес. И все пак и прогресът ни кара да се чувстваме самотни и нещастни. За четири години тостерът ми никога не проработи правилно. Следвам точно инструкциите, слагам точно две филии хляб и само след секунда той ги изстрелва обратно с такава сила, че веднъж счупи носа на жена ми.
И в обществения прогрес е същото - политиците са или некомпетентни, или корумпирани. Най-често и двете заедно. Държавата нехае за нуждите на малкия човек. Никой няма право да измъчва гражданин, като го принуждава да гледа новини по телевизията или да присъства на представления на съвременни български пиеси в театрите. А го правят. Непрекъснато…”
Е, кой би могъл да издържи повече от няколко месеца? При философа издържах по-малко от пет месеца. Мъчеше ме постоянно главоболие от неговите творения, затова си хванах, образно казано, шапката в ръка и се озовах на улицата. Също образно казано.
И тогава един ден реших да се навъртя край къщи, да видя как върви утешаването на веселата вдовица. Промъкнах се в късна доба, както подобава на всеки уважаващ себе си призрак. В светлината на зловещата синя луна видях в спалнята кошмарна картина. Изпод юргана, както и очаквах, стърчаха четири крака – едните бели, другите черни! Значи Кочо вече се беше превърнал в сатир с кози крака! Вгледах се по-внимателно и едва не се разсмях – никакъв сатир не беше станал Кочо, ами спеше с чорапите. И, о, ужас, марковите ми маратонки кротко си лежаха откъм неговата страна на спалнята. Е, това вече не можех да го понеса! Новичките ми маратонки, спечелени на покер! А мен ме завряха в трапа с онези тесни обувки… Чакайте, викам си, милички, сега ще ви покажа как се присвояват чужди маратонки! Сега ще видите призрак по пладне, както казва поговорката. Или полтъргайст, както е по-модерно да се нарича.
Вбесен раздрусах етажерката над главите им. Там веселата вдовица беше сложила своята гордост – прекрасна голяма ваза от планински кристал, тежка и ръбеста. Тя се изхлузи от етажерката и се стовари на главата на Кочо. И докато жена ми пищеше ужасена, а Кочо гледаше като лалугер, току-що измъкнат от дупката му, на челото му постепенно се вдигна огромна цицина и той заприлича на Микеланджеловия Моисей. Не ми се занимаваше да мятам из къщата разни мебели и електроуреди и да чупя кухненските прибори. Нито пък да ги замерям с картофи и яйца, както би го сторил един истински полтъргайст. Сметнах, че като за първи път това им стигаше. Пратих им въздушна целувка и обещание да се видим пак, след което отлетях към леговището си.
Понякога се събирахме с колеги призраци и си разказвахме разни истории. Има един балканджия, който е много сладкодумен и постоянно ни забавлява с къде истински, къде измислени истории.
- Имаше в нашето село една голяма къща – разправяше той. - Някога беше принадлежала на търговец на говеда. Един ден той се върнал у дома по-рано от определеното време и намерил жена си с нейния любовник. Историята мълчи какво е причинил на любовника, но замъкнал жена си в мазето и я зазидал жива. Както Октавиан Август е зазидал Ливия. След време, обаче, както вечерял, я видял – стояла мълчаливо срещу него. Не го заплашвала, не скърцала със зъби, просто стояла с мълчалив укор. И търговецът не издържал. Разкаял се, предал се на властите и го пратили на каторга до живот. Къщата била „конфискувана” от негов колега търговец, после държавата я конфискувала от колегата. Сега е детска градина.
А зазиданата жена и до днес се разхожда из къщата. И денем, и нощем. Децата са свикнали с нея и я смятат за една от леличките. Възрастните също са свикнали и не й обръщат внимание. Повече се притесняват, когато не я видят няколко дни и нощи – да не би да е болна, да не би да ги е напуснала. И дечицата много тъгуват за нея…
Забелязах, че когато призраците се появят сами, хората онемяват от изненада и не могат да се възползват от това, за което душите на починалите всъщност идват при тях – общуване. Малко хора обаче знаят това и реагират истерично. Напразно. Ние не винаги посмяваме първи да започнем разговор. Притесняваме се да не плашим хората. И вместо да крякат и да викат полиция или екстрасенси, людете е добре да започнат с нас един простичък разговор. Например да ни попитат: „Как сте, какво ви трябва?“ Нали така направихме навремето с моя сополив приятел, когото така и не срещнах в битието си на призрак. И колко хубаво си приказвахме. Да си призная честно, той години наред ми липсваше, а и ми беше жал за него.
Както понякога ми става жал за жена ми, пък дори и за Кочо. Бих се радвал да ги срещна. Е, Кочо само при положение, че ми върне маратонките.
Няколко пъти се случи да разговарям с разумни и трезви хора. Единият от тях ме попита:
- Как изглежда другия свят?
- Ами как… - отвърнах му. – Като български град – мръсен, шумен, опушен, пренаселен. Разправии за по-добро място, особено на юг през зимата. Такива ми ти работи…
- Ами не си ли пеете в рая?
- Какъв рай те пати, човече! Не можеш да се разминеш от ракети, НЛО-та, извънземни енергийни полета, GPS-и, през които пиле не може да прехвръкне…
- Добре де, какво правите по цял ден и цяла нощ? Нали сте неспокойни души, а и нито спите, нито ядете…
- Какво да правим? Щураме се насам-натам като български политик пред чуждо посолство.
Човекът не ми повярва. Нищо чудно – толкова неверни неща са втълпявани в главите на хората, че когато чуят истината, те не я вярват. Как да му обясня, че срещнах Господ? И че говорих с него! Да, говорих със създателя на нашата Вселена. Три пъти! И той ме избра…

Бел. на ред. Тук записките на призрака прекъсват. Знае се, че има продължение, но къде се намира е неизвестно. Може би ще бъдат публикувани някога, ако изследователите ги открият…