автор: osi4kata

Над всичките земи и океани,
лежащи между мен и твоя гроб,
тъгата стиска между длани
остатъка от този мой живот.
Навярно с времето
вината ми към тебе
ще намалее.
Опростена, може би.
Ще ми остане малък
кървав белег
в душата
и при студ ще ме боли.
Ще свикна със тъгата. Ще я нося,
тъй както нося дрехи всеки ден.
И наближа ли до осемдесет и осем,
смъртта ще прибере и мен.
Дали ще чакаш пред вратите
на онзи трансцендентен свят,
приют за галактични скитници -
ни рай безличен, нито ад,
или земята ще ме глътне
под лоното на твоя гроб
и ще се леят сълзи скръбни
над моя свършил се живот?
Не ми е писано да зная,
човекът не е просветен
в дълбоките сакрални тайни
на Бог. Не съм и аз съвсем.
Прости ми, татенце! За всичко.
Почивай в мир и ми прости...
И ако можеш ме обичай
дори и там, където си.