автор: Oldman

Трудно можем да узнаем
как се чувства пенсионера.
Бил полезен той до вчера,
днес е никому ненужен.
И на всеки вече пречи
безполезното човече.
Той е винаги потиснат,
никому не е потребен.
Чувства се в излишна тежест
и изглежда някак гузен.
НОИ гледа го с досада –
само харчи им парите,
дълго вземани от всеки,
и в различни банки скрити.
Той е внасял здравни вноски,
плащал е осигуровки,
но когато се наложи
да ги ползва, то тогава,
казват „Не ти се полагат”.
Бавят го и все отлагат
със надежда да почине.
Гледат белким го отпратят.
С плащане да се разминат.

И при лекаря, с надежда
болен ли е се нарежда.
Чака дълго той със всички,
като него, все душички.
После влиза и тогава
въпрос, който му задават
е „На колко си години?”
А след туй веднага следва
„Толкоз много?, Аз едва ли
толкова ще доживея!”
И му става жал и мъчно
за нещастния лечител.
Чувства се така виновен!
Казва си: „Не съм тъй болен.
докторът е по-закъсал,
нека той да се прегледа,
нека той да се лекува.
Мене кучета ме яли.
Мой’та работа й „Едва ли...“.
Ще почакам, ще потрая,
щото може би накрая
и самó да си ми мине.
Без туй малко ми остава,
ей го края, наближава.
После к’вото ще да става”!

Истината тук е друга,
и наистина е проста:
Докторът не всичко може
не е бог. Човек е просто.
И не може да помогне.
Има граници, които
той не може да премине.
Организмът е износен
и на път е да почине.
Но не иска да признае,
че е слаб да се оправи.
Стари баби той не знае
как могъл би да изправи.
Знае, тези стари баби
са с защитни сили слаби
и докрай ще боледуват.
Няма да се излекуват.
Туй го дразни и напряга,
самочувствието срива.
И напомня му, че някак
гордостта не му отива.
С удоволствие лекува
млад и борбен организъм.
Лесно ще го излекува,
болестта сама отлита
много бързо, щом опита.
Туй го прави да се чувства
по-велик и от магьосник,
болестите от когото
бягат, като ги докосне...

Тъй живее пенсионерът,
„Туй живот ли е?“, ще кажеш:
- В болки, с мъка във очите,
той не моли и не пита.
Страда, мъчи се и тлее.
Само спомените живи
за далечни дни красиви
карат го да се засмее...


Илко Илиев
25.11.2018 г. София