автор: stanina

Бавно отпивам. Глътка по глътка.
Не съм Сократ. Не зная коя
е последна. И не броя.
Моята гара е без коловози.
Утрото е начало. Денят – благодат.
Слънцето – все по-красиво.
Радва ме дори есента.
С умрелите по лятото листа.
Отдавна светът не е същият.
Отдавна и ние сме други.
Белязани от съдбата.
Миналото в джоба си носим
продънен. Жълти стотинки
по пътя си ръсим.
Да разплатим греховете?
Или нови предплащаме?
Като глътките. Не броим.
Удавник за сламка се хваща.
Нощта в ден превръщаме.
Само залезите броим.
И луната прегръщаме.
Дъното да не стигнем по-скоро.
Иначе всеки път е един,
стъпките не са същите.
Не са същите...

Вече не бързам.
Моята гара е без заминаващи.

26.10.2024